Коледните празници са време на щастие, веселие и усмивки. Хората разменят подаръци, седят по трапези и харчат коледните бонуси, които май тази година няма да дойдат, понеже "е криза".
Студът и снеговете не са повод за страх и тревожен поглед към небесата, а са очаквана добавка към пъстрата коледна украса. Съвременното общество се гради на концепцията че всяко нещо може да бъде забавно, ако подходиш към него правилно.
Персонажи като Дядо Мраз, Джак Фрост и Крампус, които в стари времена са всявали ужас, носейки зимният мраз със себе си, днес са икономически явления, с които да се обогатят коледните артикули, филмовата индустрия и музиката.
Попкултурата от втората половина на XX век съзнателно работи в посока "очовечаване" на демоничните образи от миналото и превръщането им в маркетингови инструменти за изкарване на допълнителни средства.
Тази тенденция се запази и засили в началото на XXI век. Достатъчно е да споменем иначе забавните и много хубави анимации от поредицата "Хотел Трансилвания", за да видим как демоничните същества като вампири, духове и върколаци, се използва вече не за да плашат децата, а за да им покажат, че "различните" също заслужават да бъдат обичани и приемани от обществото.
През последните 20 години чудовищата се използват все повече от либералната култура с идеята да покажат на масовия зрител как това, че имаш характеристики, различни от стандартните, не ти пречи да имаш сърце и душа, чувства и мечти.
Вампирите станаха сексимволи, върколаците - шампиони по лакрос и баскетбол, дори самият Дявол се превърна в поп икона, караща лъскава черна кола и бореща се за справедливост рамо до рамо с полицията.
През по-голямата част от човешката история обаче чудовищата са си били чудовища, а "различен" и "ужасяващ" са били два начина да наречеш едно и също нещо.
Страхът от чуждото и непознатото е вероятно най-старият спътник на хората. Колкото по-назад в историята се връщаме, толкова по-сложни са ритуалите, с които хората отделят себе си от околния свят.
Запалването на домашното огнище, разчертаването на нивите и изграждането на стените на дома и оградата на имота, са все сакрални действия, непонятни за нас днес. Всички те целят едно - да поставят граница между своето, човешкото, и чуждото, дивото.
Ограничаването на пространството означава да го дефинираш, да го разбереш и да го подчиниш. Всяко нещо, което човек може да си обясни, е явление, което той малко или много владее. Успоредно с владеенето върви и нуждата от притежаване. Поставянето на граници, освен отхвърляне на непознатото, е и начин за предявяване на претенция към това което е познато и опитомено.
Именно на база тези два принципа, селищата в доиндустриалната епоха са имали няколко пространствени кръга, обхващащи различни части от населеното околната среда. Най-външният кръг са сечищата, водениците и мостовете - периферните зони отвъд прякото жизнено пространство на хората. Това са буферните зони - пресечните точки на дивото и питомното.
Ето я и причината тези кръстопътища на световете да се обитават от особени създания, често с двойствена природа - едновременно човешки външно, но носещи дивото в себе си. Следващият, по-вътрешен кръг, представлявали обработваемите площи, обграждащи населените места. Култивираните територии вече попадат в пределите на напълно опитомените територии и създанията, които ги населяват са по-тясно свързани с човешките общества - духове-съдници и закрилници.
Най-вътрешният кръг в мирогледа на хората са домовете. Те се смятат за твърдина на човешкото. В тях дивите сили губят силата си, а достъпът през прага се дава само с позволение на стопанина.
Домовете, според българските митове, се бранят от духове-закрилници, наричани стопани. Те са въплъщение на предишните поколения, които бдят над потомците си. Често добиват форма на змия, която живее в дупка под къщата. Не е рядкост на такива същества да се оставя в дар храна или паница с мляко. Подобни духове пазители съществуват във всички индоевропейски митове.
Отвъд този подреден свят на ритуали, които обхващат всеки елемент от ежедневието, се намира светът на дивото, чуждото и непознатото. Именно тази перспектива за света заляга в основата на популярната в момента поредица "Вещерът" на Анджей Сапковски.
Сапковски майсторски преплита славянските митове на родната му Полша с легендите на келтите и германите. Синтезът е лесен - всички те водят началото си от една и съща прастара митология, която древните "арийци" родили, докато бродещите им племена кръстосвали дивите и необуздани територии на днешна Североизточна Европа и Предна Азия.
Ключово място в тези митове имат чудовищата. В епоха, в която гръмотевиците били искрите от ударите на божествен ковашки чук или копията на някой гневен гръмовержец, трагедиите, които сполетявали човечеството се нуждаели от свръхестествен обяснение.
Разкъсан в гората дървар, изчезнали деца, ненадейно помятане, внезапна, необяснима смърт, погиване на реколтата или добитъка - за всичко това несъмнено била виновна някоя зла сила. Изглежда дуализмът е дълбоко заложен в човешката душа, Нима не е по-лесно да смятаме, че някъде там съществува съзнателна, зла сила, която е виновна за нещастията ни?
Християнският Сатана, впрочем късно включен в религиозните представи на Европа (някъде ок. 10-11 век) е само едно от лицата на мириадата древни зли същества.
Те изпълняват всякакви функции от плашене на непослушните деца до обясняване смъртта на пеленачета и родилки или изчезването на хора в "горите тилилейски" (впрочем израз, популяризиран от Елин Пелин - б.а.).
И така, кои са древните зли сили, които дебнат българите според собствените им предания?
Тези същества са не просто нечисти, те са противоестествени, тъй като появата им нарушава естествения ред и подредба. Те прекосяват кръговете в ритуалното пространство и влизат на места, на които не трябва да присъстват.
Най-страховитите от тях могат да прекрачват дори праговете на дома и да вредят в най-личното и сакрално пространство. Тези същества добиват най-голяма сила в т.нар. Мръсни дни - най-мрачните и къси дни в годината, заемащи периода от зимното слънцестоене до старата Коледа - 6-ти януари. Смята се че в тези дванадесетина дни всички най-зли същества бродят неспирно от здрач до зори, вредейки по всеки възможен начин на хората.
Едни от най-малко познатите, но сред най-страховитите от тези чудовища са нави или навляци. Това са умрели, некръстени деца, най-често пеленачета, чийто души не могат да намерят пътя към рая и се завръщат, за да избиват новородените и да задушават бременните жени, търсейки диво отмъщение за своята собствен съдба.
Спускат се по покривите, влизат, пълзейки през комините, прехвърчат като демонични пилета без пера. С тях обясняват нощният задух на бременните жени и внезапната, необяснима смърт, която сполетява новородените деца. В съвременният български език от тяхното име е останало обидното нарицателно "навлек".
Друг популярен враг на българите през зимата са караконджулите. Те обитават пограничната зона между дивото и човешкото и за това са носители на характеристиките и на двата свята.
Имат крайници, тяло и глава като хората, но са космати, имат нокти и рога, според някои версии на легендата и копита. Едно от названията им - "вонкашно" е ясно свидетелство за "чуждото" в тях. Те застигат пътниците, скитащи сред ледения мрак на Мръсните дни и ги погубват - хвърлят ги от скали или ги давят.
Друг техен любим прийом е да яхват хората и да ги яздят, докато не умрат от изтощение. За да се защити от тях, човек трябва да носи на врата си чесън или пелин. Според поверията се крият в запустели воденици, из пещери, в скални процепи, реки и големи хралупи.
Подобни донякъде на караконджулите са таласъмите. Те също както караконджулите могат да се превръщат в подивели домашни животни и обитават запустели сгради.
Разликата е, че таласъмите са по-скоро духове, отколкото тленни създания. Те често се заселват в домовете или стопанските сгради и се стремят да прогонят обитателите.
С тяхната поява се обясняват всякакви странни звуци в дома, както и падане на предмети без видима причина. Пакостят на хората по всякакъв начин докато не завземат домовете им.
За произхода на тези духове има няколко различни легенди. Според едната произлизат от хора, зазидани в градежи. Според друга са душите на разбойници, които витаят около закопано имане, неспособни да го докоснат, но и да го изоставят.
Общото във всички версии е че става дума за неспокойни души, които не са успели да намерят пътя напред към Отвъдното.
Друго същество, родено от недовършената работа и липсата на праведни погребални обреди, е вампирът.
В България съществуват много легенди и имена за това същество - устрел, плътеник, въпер, танец, дракус. Вампирите се раждат от душите на хора, които не са погребани християнски, чиито трупове са прескачани от котка или които приживе се занимавали със заклинания или често вършели злини.
След смъртта им, душите им остават на земята, въплъщават се обратно в мъртвите им тела и се връщат за да пият кръвта на живите. В различните краища на страната ги описват различно. Някъде са надути като мехове създания, пълни с кръвта на жертвите им. В други случаи са хора с остри зъби, но без кости, които можели да се проврат дори през ключалката на дома.
Интересното при последната версия е, че вампирът можел да се върне сред хората, да заживее обратно при семейството си и да се "вкости" - т.е. да се възвърнат костите му и да се върне към човешката си същност, оставайки сред хората. Ала ако истинската му самоличност бъдела разкрита, трябвало или да бяга, или да бъде убит.
Подобен на вампира е върколакът. Тези създания, също както караконджулите, живеят на ръба на опитоменото пространство.
Появяват се на бял свят като следствие от насилствена смърт. Непогребан човек, разкъсан от животни или хайдутин, убит в Балкана и незаровен, стават върколаци.
Тези същества обитават запустели мелници, пещери или се крият на кръстопътищата и нападат самотните пътници. Макар да имат връзка с вълчето, в българската митология върколаците не изглеждат непременно като кръстоска между вълк и човек.
Те могат да променят формата си и дори да се сношават с хора. Обикновено или изпивали кръвта на жертвите си или направо ги изяждали. Върколаците са отражение на древния страх на скотовъдците от вълчите глутници и избиването на стадата.
В днешния свят ловците на демони и чудовища са обичайните образи, които да противодействат на такива същества. Братята Уинчестър от популярния сериал "Свръхестествено", заслепителят на Ада Джон Константин, ловците на чудовища в различните игри и разбира се Гералт от Ривия - все култови образи, вдъхновяващи поколения.
Всички тези персонажи почиват върху древните легенди за различни хора, надарени с необичайни способности, които могат да ловят злите същества и да спасяват хората. В българската митология такива са хората, родени през Мръсните дни и в съботите (т.нар. съботници), които имат способността да виждат скритите зли сили.
Освен тях, децата, родени от сношение на демонични същества и хора също могат да бъдат ловци - по подобие на комиксовата легенда Блейд или тайнственият Алукард от поредицата "Касълвания". Способностите на тези уникални индивиди ги превръщат в естествен защитник на човечеството.
Тези ловци са доказателството, че в борбата с дивото и чуждото хората могат да опитомят собствените свръхестествени сили на чудовищата и да ги обърнат срещу тях. В своята същност, създаването на свръхестествените ловци е пореден начин за дефиниране, разбиране и присвояване на страховитото и непознатото.
Успоредно с тези специални убийци на свръхествественото, българите разработили поредица от ритуали за предпазване и прогонване на злите сили.
Най-популярни днес са кукерските сборове и обиколката на коледарите. И двете имат за цел да прогонят злото с песни и танци, да донесат благоденствие и просперитет на домовете - най-вътрешното сакрално пространство, и да осигурят защита на хората не само през Мръсните дни, но и през годината като цяло.
Тези ритуали издават силната магия, с която са натоварени песните и танците в българската митология и тяхната същност на мощно оръжие, с което хората да борят страха и непознатото.
От забиването на метални игли и шипове в телата на починалите до ушиването на страховити костюми за плашене на демоните, българите от старо време са използвали своето въображение не само за да създават демони, но и за да ги унищожават.
Пантеонът на българските митове е изключително пъстър, интересен и пленяващ въображението на съвременния човек.
В позабравените легенди на нашето минало можем да открием кои всъщност са били дедите ни, как са възприемали света около себе си и по какъв начин са се стремели да го опитомят, разберат и контролират.
