Оптимизмът е метафизика.
Благодарение на него/нея нямам нужда да дръпна някой добър „коз" или халюциногенна гъбка, за да летя поне две стъпки над реалността, понякога и повече, достатъчно дълго, за да мога да се усмихна и на следващия ден. Нямам и епикриза, която да послужи за алиби пред черногледците, че го правя.
Винаги две педи над...Иначе - смърт.
Състоянието на левитация над реалността е любимото ми - и обичайно. Дори пътуването в столичния градски транспорт не може да ме заземи. Натъжава ме.
Онзи ден видях там един доста по-стар от мен човек, който извади от джоба си половинки от бонбони, увити в изписани листчета от стара тетрадка. Лукчета...
Помня как миналото лято от прозореца на трамвай 7 гледах как едно циганче обличаше със стари дрехи пластмасов манекен, изхвърлен до контейнер за смет. Стана ми мъчно, ама така се смееше - и майка му, която го чакаше, подпряла се на някаква количка-бракма, пълна с боклуци.
Изглежда съм почти-съвършеният-алхимик - успявам да извадя и злато от тинята, в която газя - и над която си хвърча. Смятам се за късметлия. Май Вселената е склонна да поддържа това ми убеждение.
Не съм оптимист напук, нито въпреки всичко. Харесва ми да се рея като балон с хелий над острите камъни на делника (определението е на депресиращия Лундквист ).
Винаги се случва нещо, което да поддържа нивото на хелия - и балонът да се рее.
Приемам гадостите, загубите, депресиите за „стречване" - не защото съм плащала по стотина долара на час при някой коуч или съм ходила на курсовете на Норбеков. Просто е гот да се справиш, да превъзмогнеш, да се изправиш и после да си кажеш: „Видя ли, можеш го!"
Разбира се, че животът си е често много шибана работа. Но т'ва е положението, Минке... Няма да изпадам в кататоничен ступор, я. Трябва да се действа. Ако е доста напечено, обикновено похленчвам, поокайвам се, но после се вземам в ръце. Даже го удрям на състезание от типа „А сега да видя как ще ми се опреш?". Такова ми е вътрешното, че и външното устройство.
Най-късметлийската ми паричка е, че съм оперирана от завист. По рождение. Нямам никакви заслуги за нямането й.
Виждам как завистта трови страшно много хора. Даже такива, на които всичко им е наред - поне на първо четене. Погрозняват, състаряват се, разболяват се, депресират се. Това е като содата каустик, братче, прогаря всичко - чисти само канализацията...
Две педи над реалността му е майката. Ако не го можете, пробвайте да подскачате понякога. Не казвам, че помага, но поне ще се посмеете!
