Портокал с часовников механизъм

Докато въстанията в Египет продължават месеци наред, което кара всички да се възхищават на самодисциплината и куража на бунтовниците в борбата им за човешки права и достойнство, разглезен ученик-бунтовник в Лондон, застанал на покрива на висока сграда, хвърля пожарогасител към претъпканите улици под него.

Великобритания е унижена от това сравнение по същия начин, по който е унижена от контраста между гражданското неподчинение срещу диктатурите в Либия и Сирия и безразборното обезобразяване на лондонските улици от разюздани младежи, чиято цел е, както гордо заявиха две тийнейджърки "да покажем на полицията и на богаташите, че можем да правим каквото си поискаме".

"Богатите" жертви на бунтовниците са предимно квартални магазинчета и семейства, живеещи в малките апартаменти над тях. 

Макар бунтовете да започват след убийството на Дъган, причината е другаде

Позоваването на фаталното убийство от миналия четвъртък, когато полицията простреля млад чернокож мъж на име Марк Дъган (29-годишен, баща на 4 деца), като "спусък" и причина за този хаос, е твърде далеч от истината.

Приятелите и роднините му, които се отправиха към полицейското управление в Тотнъм, северен Лондон, за да търсят отговор на своите въпроси, бяха гневни, но не използваха насилие.

Въпреки че броят на безработните чернокожи младежи в тази част на Лондон е значителен, Тотнъм вече не е опасният квартал от 1985 г., когато група вандали наръгаха до смърт с ножове полицейската служителка Кейт Блейклок.

Бунтовниците, които миналата събота грабеха и подпалваха в Тотнъм, не отмъщаваха за смъртта на Дъган - те се възползваха от нея, за да превземат улиците, за да се смеят, да плячкосват и за тръпката да плашат хората, да ги виждат как изпадат в паника - и да гледат как недостатъчната като брой полиция отстъпва пред атаките им с тухли, бутилки и запалителни бомби.

Хиляди от тях щурмуваха улиците на Арчуей, Бетъл Грийн, Хакни, Пекъм, източен Дълуич, Ийлинг, Кройдън, Челси и Нотинг Хил - навсякъде, където ги отведат капризите им. Тълпите бяха толкова многобройни, че капацитетът на цялата полиция нямаше как да ги удържи. Толкова многобройни, че стадният им инстинкт надделя - заедно с беззаконието, умело използвано от лидерите на бандите.

Виновни за бунта са самите лондончани, които са оставили децата си без контрол

Обвиняването на "съкращенията на правителствените разходи" за тази оргия на насилието, както направи бившият кмет на Лондон Кен Ливингстън, също е неоснователно. Не само че съкращенията, макар и реални, не могат да окажат сериозно влияние.

Самата дума "съкращения" е редовното извинение за непростимото поведение, за което сме отговорни всички ние в качеството си на граждани.

Въпреки че всичко това се очакваше, лондончани направиха отчайващо малко, за да предотвратят основната причина за случващото се: колапсът на възпитанието във Великобритания и липсата на готовност за поемане на индивидуална и колективна отговорност по отношение на факта, че цялата държава е започнала да се страхува от тийнейджърите.

За всичко си има извинение. Ако те се държат неприемливо, значи просто са "хиперактивни", а ако не са способни да научат нищо - или страдат от дислексия, или имат синдром на дефицит на вниманието.

Ако пък са малолетни престъпници, в екстремните случаи биха могли да бъдат диагностицирани със синдром на антисоциално поведение.

От години тийнейджърски групи с качулки се навъртат на ъглите на улиците - дори когато Дейвид Камерън, тогава още в опозиция, приканваше британците да "прегърнат закачулените".

Но как да прегърнеш такива младежи? Опитайте се да помолите едно от тези 13-годишни деца да вдигне празната кутийка от сайдер, която току-що е захвърлило в краката ви.

Самите родители най-често застават безкомпромисно на страната на децата си

Има училища, подобни на каца без дъно, където учителите смятат изминалия ден за успешен, ако след проверка на присъствията още не е избухнал бунт - и където преподаването е опционално.

Учителите са инструктирани да работят в тясно сътрудничество с родителите по въпросите на поведението на децата - но както обясняват работещи в бранша: "Намерете ми, като начало, някой родител. А след това ми намерете родител, който да не ме заплашва, че ще се оплаче от мен, или дори още по-лошо, защото съм се държала неуважително към детето му."

В Британския музей, когато направите забележка на дете да спре да си изтрива изцапаните с шоколад ръце в асирийска статуя, е по-вероятно вместо охраната да го спре, майка му да дотича гневна като фурия и да заплаши да ви изхвърли от музея за проява на вербална агресия.

Родителите са забравили как да казват "не" на потомците си, искащи скъпи маркови маратонки за бързорастящите си крака, или нов iPod, или скъп Blackberry смартфон, какъвто толкова много от толкова "лишените от средства за нормален живот" тийнейжъри-бунтовници използваха за организиране на протестите.

Обществото не е изградило ценности у младежите, на база които да въведе ред

Искаме невъзможното от полицията: тя не може да се пребори с немарливия подход на обществото към изграждането на морални ценности, което не показва ясно какви са нормалните правила за поведение и не приучва децата, че има отговорности към другите, които вървят наравно с признаването на техните собствени права.

Когато избухнат такива бунтове, хората са склонни да винят полицията за арогантността й към най-арогантната полуграмотна тълпа от деца, които някога са израствали в Обединеното кралство.

Особено когато въпросната тълпа е изградена предимно от представители на малцинствата - както почти винаги ще бъде в космополитен град като Лондон.

Настоящата криза е израз на нещо, трупано от десетилетия, като започва от доклада за бунтовете в Брикстън през 1981 г., където се заявява, че докато етническият състав на полицията не отразява "обществото, на което служи тя," донякъде властта е лишена от легитимност в прилагането на закона.

Доклад от 1999 г. пък обвини британската полиция в "институционализиран расизъм" - след което страхът да не бъдат засегнати чувствата на малцинствата се превърна в още по-голяма мания на лондонската градска полиция, отколкото е бил сред учителите в британските градски училища.

В крайна сметка всичко това подкопа фундаменталния принцип на политиката за безпристранстност "без страх или отстъпки" и равностойното отношение към всички граждани.

Отстъпките пред чуждите етноси като форма на държавна капитулация

Цяло поколение британски полицаи си осигуриха повишение, научавайки езика на социалните служби и говорейки за "расистки проблеми" и морален релативизъм, маскирани като чувствителност към чуждите култури.

В Тотнъм притеснените полицаи в началото отстъпиха, реагирайки на от гнева, който бе породило убийството на Дъган, надявайки се, че предпочитаните от британската полиция средства на "убеждение, съвет и предупреждение" ще предотвратят нуждата от по-насилствен подход, дори когато прозорците на магазините започнаха да се чупят.

Опасявайки се от пореден бунт в Тотнъм, те подходиха към избухващия бунт все едно става дума за обикновена демонстрация.

В резултат на това Лондон гори. Но всъщност не толкова обсадената полиция, а самото общество е дало на тези въоръжени с тухли и Blackberry смартфони непълнолетни бунтари идеята, че "всичко е позволено."

Сега Лондон усилено се бори да спаси каквото може и да въведе малко ред, като армии от негови жители, обединени чрез Twitter, размахват метли и парцали, кофи и тиксо. И ръкопляскат на всяка полицейска кола, която видят.

Крайно време е да се намери решение и за децата и техния бунт.