От няколко дена съм в родния ми град, който е малък, но уютен. Мислех, че забраната за тютюнопушене няма да се спазва от съгражданите ми, но за моя радост - спазва се.
Не мислете, че съм въздържателка. Напротив, в плен на никотиновата страст съм. Това обаче никога не ме е спирало да мрънкотя като изляза от заведение и цялото ми старание да мириша прекрасно отиде на кино... Но нека ви разкажа как протече едно следобедно кафе с приятелките ми и за забраната за пушене в заведението.
Та стоим си ние, седнали в сепарето, и шумно се смеем. Разправяме си коя как е прекарала 31 декември. Странното беше, че повечето сме го прекарали на едно място, но всяка разказваше неща, които другата е изпуснала.
След всяко отпиване от млякото ми с нес, започвах да усещам все повече липсата на една моя слабост - нейно величество Цигарата. Тъй като забраната си беше влезнала в сила, сграбчих кутията и се запътих навън. Една от приятелките ми ме последва. Казах си: "Поне няма да съм сама навън", но след като излязохме, останахме приятно изненадани. Пепелниците бяха леко препълнени.
Решихме и ние да се запишем и затова запалихме. Да, беше студено, но насладата, която получавахме, стопляше душите ни. И така наслада след наслада, почти изпушихме цигарите си. Ще кажете, че всичко дотук е добре... да, ама не.
Картината беше помрачена от един минувач, който ни гледаше с надсмешка. Явно не беше пушач, в което няма нищо лошо, даже е хубаво, че не е. Но на кому е нужно подобно отношение? Има забрана, спазваме я - какво повече иска от нас, хората, които сами избираме да тровим телата си!?
Но той не беше единствен - след него мина още един и още един, и още един... и всички ни гледаха по един и същ начин. Сякаш бяхме преценявани и набелязвани от Светата Инквизиция за деянията си.
Влезнахме в заведението вече никотиново заситени. Огледах се наоколо - нямаше и спомен от дим или аромат на загасен фас. Очите ми не сълзяха. Дрехите ми не миришеха. Почувствах се добре - хем заситих глада си, хем не наруших и забраната.
След нас станаха още няколко пушачи. Явно видяха, че се върнахме непокътнати, здрави и весели и решиха и те да пробват. Те също оцеляха и се върнаха по масите си.
Стоейки в сепарето, за първи път усетих как миришеше заведението или по-точно как миришеше ароматизатора на заведението . Усмихнах се. Беше приятно. Тогава се замислих дали това е чудо за три дни или...?
Всъщност на запад целта на подобни забрани е ВКЛЮЧИТЕЛНО пушачите да почувстват негласното "осъждане" за пушенето. Социалният натиск винаги оказва голямо влияние. Плюс това - е смешно е, да му се не види, да гледаш възрастни хора да се свиват на студа като наркоманчета Браво, че сте спазили забраната и хубаво, че оценявате плюсовете от нея. Сега остава да се присъедините към клуба на бившите пушачи като мен. Тогава и вие може да минавате по улиците и да се подсмихвате на изгонените пушачи с мисълта "Ехее, вие където отивате, аз оттам се връщам"