Най-добър приятел, верен помощник, компаньон в тежки моменти, храбър защитник, играчка и първа грижа. Кучето през вековете е влизало в горе-долу всички лишени от реплики роли в съжителството си с човека. На моменти чак забравяме на колко много неща е способен този с четирите лапи, който спи в коридора или лае на двора. Толкова сме им свикнали, че не ни е съвсем за вярване, когато виждаме как 70-килограмово куче-гигант се лигави с малко дете или пък излязъл от рисувано филмче дакел скача с цялата смелост на света да пази стопанина си. Още по-голямо шоу настава, когато двете картинки се съберат на едно (открито) място.
На годишнината от Съединението конната база в Божурище е стабилно озвучена от лай на няколко октави и неизменната за подобни мероприятия „музика за душата" (и ханша). Традиционната празнична изложба се организира от Марин - човекът, заради когото ги има онези готини дакели, за които ви разправях миналия път. Четирите слънчеви почивни дни са поотказали част от собствениците на дългучите, но пак има 10-12 кучета.
Освен тях, обаче, има истинско лаещо нашествие от българските породи. Особено силно е присъствието на т.нар българско овчарско куче /БОК/. Братовчедите на каракачанката са поне дузина и идват организирано от различни краища на страната. Возят ги в брандирани бусове, а собствениците им са с брандирани фланелки - все пак един от запалените почитатели на породата ни се пада премиер. Той обича да помага.
Има много са харесване в тези най-често черно-бели кучета. Зрял мъжки спокойно може да е висок над 170 сантиметра изправен на задните си крака, теглото е 70-80 килограма, а силата е като на Крали Марко - неслучайно и повечето собственици са грамадни добре гледани господа. Четириногите гиганти пазят стада и дворове, като всяват респект само с вида си. Последното, което искаш да чуеш насред чуждия бостан, е лаят на българско овчарско куче - особено пък отблизо. Това всичкото, обаче, е докато са на работа. Днес е ден за перчене и всички любопитни са добре дошли. Непознати малки деца спокойно галят, скубят и дърпат кучета, които спокойно биха могли да яздят. Идилия.
Освен тях, в Божурище са дошли по една двойка български барак и лудогорско гонче - и двете са ловни породи. Първите са особено готини с тъжния си рошав вид. За цвят прибавяме един пойнтер и една сибирска лайка. Общо са се събрали три развъдника с 35 кучета.
Слушаме химна и започват награждаванията - дете с куче, двойка кучета, развъдник, младо куче, старо куче... Съдии и организатори раздават статуетки и медали. Няма сърдити даже и при най-странните решения.
Никакво значение няма, всъщност. По-важното става извън ринга - хората се забавляват, общуват, създават контакти, а кучетата излизат от рутината на двора или двете разходки в единствения квартален "парк" дневно. Поне няколко малки деца преодоляват страха си от голямото лаещо животно. Ако не се лекува, този страх един ден си купува въздушна пушка или поне бърка отрови...
Без значение от броя на краката, всички сменят средата и научават нови неща един за друг, ако и да е само за няколко часа. Нали ужким такава е идеята на почивните дни?
