Родила съм се седем години след сестра ми. Работата на баща ми е била свързана с непрекъснати пътувания в чужбина - тираджия. Това наложило баба ми и дядо ми да поемат грижата за мен. Така на деветмесечна възраст съм заминала с тях в малкото балканско селце, където съм прекарала шест години - най-хубавите възможни за едно дете, ако съдя по спомените си.
Освен професията на баща ми, ще спомена един друг факт, който може би изигра основна роля в моя живот. Той беше алкохолик, от онези, прогресиращите, с лошото пиянство. Милата ми майка трябва много да го е обичала и сигурно е таяла някакви тайни надежди, че алкохолът някак си може да бъде преборен и любимият й човек отново да стане пълноценен съпруг и баща. Уви, точно обратното.
Естественият завършек на този мъчителен 12-13 годишен брак - развод. Развод, съвпадащ с моето навършване на шест годинки и с момента на завръщане в големия град - предучилищна. Така, прибирайки се у дома, аз вече бях дете на разведени родители.
В началото баща ми се мяркаше от време на време, спомням си, че винаги беше обилно почерпен, съдейки по залитанията му и етиловия аромат на целувките му. С течение на времето посещенията ставаха все по-редки, додето разбрах, че е сключил втори брак. В годините на моето израстване съм го виждала само отвреме навреме, никога в трезво състояние и нямам спомен за един смислен разговор с него.
Така след шест години се прибрах в София и заживяхме задружно "мама, кака и аз". Горчива усмивка - иска ми се да е било така, но не би. Не ме приеха. По-точно - сестра ми.
Оттук започва историята, която искам да споделя и изводите, които съм си направила. Тези за домашното насилие. Тема, широко коментирана, но в малко позната или поне не толкова сериозно приемана форма.
Както споменах вече, сестра ми - 13-14-годишна тогава, погледна на мен не като на любимо сестриче или поне само сестриче, а като на натрапница, с която трябва да дели майчината обич и грижи.
Началото на моя ад. Майка ни беше по цял ден на работа и големият отрязък от време, в който с моята "кака" бяхме сами, й позволяваше да развихри въображението си. Успя да ме превърне в нещо като нейна робиня, трябваше да оправям и нейното легло, да говоря само когато тя ми позволи, да си събирам трохите хляб около масата и да ги изяждам като наказание за това, че съм ги наръсила. Получавах плесници по всяко време, ей така без нищо, неочаквано, ненадейно - по нейно усмотрение.
А какво се случваше, когато нещо не успявах да направя по начина, по който тя желаеше -влачене за косата по земята, кървящ нос... И най-жестокото: психическата травма, ужасът, който успя да ми вмени.
От весело и жизнерадостно дете се превърнах в плахо кълбо от нерви. Получих гастрит, от тези, острите, превивах се с часове от болки.
Ще попитате защо не съм казала на майка си. Мисля си, че съм се осмелила един-два пъти да й кажа нещо от рода "мамо, кака ме бие", едва ли съм била в състояние да опиша точно случващото се...
В този ред на мисли искам да обърна внимание на родителите по-внимателно да се вглеждат в отношенията на децата им едно с друго. Има разлика между, да ги наречем тривиални, дрязги и истинското насилие, което оставя отпечатък в съзнанието за цял живот.
След някое и друго оплакване на мама от моя страна, дойде и смразяващото "ако утре кажеш на майка, че съм те била, на другия ден ще те убия". Запомнете, мили родители, децата приемат всичко казано буквално и вярват.
Казвам го и от опит като майка. Дори не си спомням кога съм изрекла ядовитото "щом не ме слушаш, ще те оставя в трамвая сам" на сина си и известно време след това се учудвах, че винаги настоява да седне на седалката в превозното средство зад мене. А то било за да ме вижда през цялото време, за да не го оставя, както ми каза, като настоях да знам защо. Но да се върна към моя "детски спомен мил".
Така минаваха годините в съжителството ми с "ледената кралица"-сестрица по кръв. До момента, в който трябва да съм била 7-8 клас, не помня точно, но случката ми е пред очите. Та в поредното си изстъпление тя посегна да ме удари и за нейна, пък и за моя изненада аз отвърнах на удара й. Шок. Бях я достигнала на ръст, не че не ме ужасяваше вече, но някак си съм събрала кураж...
13-14 годишните момичета в годините на пубертета са особено чувствителни към промените, които стават с тях. Но пак не останах пожалена - въпреки своите вече 20 години, "кака" продължи да измъчва жертвата си. По-рядко ми посягаше, но за сметка на това ме наричаше грозна, тъпа и каква ли не. Циментира и без това липсата ми на самочувствие.
Година по-късно тя се омъжи, махна се... Свобода, истинска, опияняваща и... жесток нервен срив. Антидепресанти години наред. Колко време ми трябваше да повярвам на огледалото и заобикалящите ме, че съм хубаво момиче, на учителите, че не ми пишат добрите оценки от жал.
Върнах се към живота на пълноценен човек. Да... но не съвсем. Не посмях да си родя второ дете, няма и да го направя. Като в "Алената буква"*. Дамгосана за цял живот.
*"Алената буква" - роман на американския писател Натаниел Хоторн, в който главната героиня е наказана да носи "алена буква" в протестантската колония от началото на 19 век, където живее, заради факта, че забременява и ражда дете не от съпруга си.
