Започвам този текст леко смутена.
Първо, защото не съм никой.
И второ, защото мнението ми е чисто субективно и не ангажирам никого с него.
Провокирана съм от плъзналите напоследък статии на уважаващи себе си хора из журналистическите среди, социолози, политолози, също така от списватели по блогове, сайтове, форуми, впечатляващи ме с директното оплюване и омаловажаване на българското, българщината, на нас самите като общество, народ, нация.
Сякаш като определиш, че сме нация-лузър (много е модна тази чуждица), ти се дистанцираш от това - нищо че си българин, ама ти не си такъв.
Ограничаване под различни форми, тези и теми. Някакъв силно специфичен национален мазохизъм на несъществуваща индивидуалност.
Като започнеш от отричането на историята ни, минеш през антипатриотизма (това било знак за комплексарщина - да си отявлен патриот, за мен чисто неразбиране на понятието) и стигнеш до заклеймяването на соцпериода (което си е крайност и по-скоро поза, отколкото сериозно отношение).
В първия момент, четейки, си казвам:
"Абсолютно вярно, точно така е, за нищо не ставаме, големи сме боклуци българите!
Но после си казвам: "Ама чакай, защо така отричаме сами себе си? Толкова ли сме лоши всъщност? Какво става? Къде е златната среда, границата на самоуважението и самоунижението?!"
Става ми тегаво и болно. Че както и да го извъртам, аз съм част от това. От невъзможността да направя правилния избор на така наречените демократични избори до невъзможността да се обединя с други като мен и да изляза на протест за това, което не харесвам в настоящето си като гражданин.
Трябва ли тази си немощ да я претворявам в писане на текстове против това, че съм се родил тук, на това място, в това време? Да мразя и критикувам държавата си, родината си, миналото си, съгражданите си, управниците си, живота си. Всичко.
И се сещам за думите на Хайнеман, известен държавник в Германия през 50, 60-те години на 20 век. На въпроса дали обича Германия той отвръща: "Не обичам държави, обичам жена си".
Насаме със себе си и гласчето на огорчението, си позволявам да питам:
Трябва ли да се научим тук, у дома, в лошото си за живеене място, да се обичаме един друг като хора, където сме родени заедно, за да можем да заобичаме и света, който ни заобикаля?
Да си организираме и създадем място, в което да се чувстваме носители на собствения си избор? Да не търсим причините винаги в ефимерни, независещи от нас обстоятелства, които естествено са винаги извън нас и ние не сме отговорни за тях?
Много въпроси станаха. Спирам, щото се увлякох. И аз съм критична - много. Особено към себе си, все се подлагам на съмнение като човек, като качества, поведение... Но пък критиката ми носи уроци. Тя ме гради, тя ме сътворява, тя е изкуство.
И в крайна сметка какво виждам около себе си - опити за гражданска позиция и маркиране на обществените проблеми и недъзи чрез бичуване с думи?
Сякаш това ще ни отрезви и накара да сме други, да ни излекува и облагороди.
Не. Ние се самонаказваме с ентусиазираща критичност, въобразявайки си, че израстваме и настигаме свободата на така наречените бели страни като се самоотричаме.
Направо ми се струва дебилно. И инфантилно. Аз съм лош, глезен, капризен, но съм си такъв пък. На!
В същото време съм напълно съгласна, че не правим нещата като света. Факт. Не сме нито като англичаните, нито като французите, нито като американците... Но да помислим. Кому е нужно да сме като тях? Защо не се концентрираме над самите себе си - тук и сега.
Да спрем да си мерим прекрасния балкански вторичен полов белег с другите и да се обърнем към себе си. Да приемаме различията си и да търсим общите си цели. Да се слушаме и чуваме. Да не се срамуваме да си помагаме и да ни виждат паднали.
Като за начало да се научим да сме общост (не е грешка).
