20 години са твърде много за една нация. 20 години са цяло едно нейно поколение. 20 години са половината от времето, от което България се оттласкваше - четирите десетилетия комунизъм.
За тези 20 години се случиха не малко добри неща. Запази се гражданският мир. Не избухнаха тежки етнически конфликти. Установи се що-годе прилична политическа демокрация с недействаща правова държава. Установи се пазарна икономика с преобладаващо несвободни пазари. След 3 национални катастрофи и едно комунистическо робство през 20-и век България спечели най-голямата си победа в началото на 21-ото столетие - цивилизационния аншлус към ЕС и НАТО.
Това обаче, което не се случи за тези 20 години, е че България изобщо не надскочи ръста си. Даже не се и опита да го направи. Все едно цяло едно поколение изобщо да не порасне. Това значи не само десетилетия жалки БВП и доходи, разкапано здравеопазване и образование, ширеща се престъпност и корупция. Това значи изобщо липса на бъдеще.
Сега вече по-лесно можем да видим проваленото си бъдеще в миналото. Замотахме се с приватизацията, за да могат някои да източат предприятията. После същите някои ги взеха на безценица и добавиха към клъстъра си цялата държава. Направихме най-безогледната реституция на едра градска собственост и на земеделска земя в реални граници, като разрушихме социалната градска инфраструктура и земеделието.
Съсипахме отраслите, почти монополно отредени ни в рамките на разделението на труда в социалистическата общност, без дори и да се замислим какво приоритетно да развиваме в новите пазарни условия. Оставяйки с мизерни доходи медиците, учителите и университетските преподаватели, в същото време им дадохме възможност да приватизират изцяло услугите, които извършват, докато са на държавна работа. Създавайки правова държава, се обрекохме на безправието на недействащите закони. Изхвърлихме почти всички норми на социално съжителство. Предадохме се на духовния провинциализъм.
В началото си представяхме времето след комунизма като пълна свобода и справедливост. Не се досетихме, че промените обикновено се правят в недрата на стария режим, от неговите хора. Представяхме си демокрацията като всенародна меритокрация, а тя се оказа меритокрация само на стария комунистически елит, гримирана със спортния елит на плебса в новата му мутренска роля. Демократичната опозиция на Кръглата маса през 1990 г. изобщо не се интересуваше от икономика - къде от невинно невежество, къде съвсем умишлено. С което улесни напълно успешната трансформация на старите елити в други условия.
Други, а не пазарни. Новите бизнес-властелини в масовия случай не продуцираха пазар, а го задушаваха. Не добавяха, а отнемаха стойност. Имената на мнозина, успешно реализирали подарените им ресурси и пазарни ниши, са известни. Мнозина други остават в сянка. Но напълно неизвестни - и незнайно колко мнозина - са онези, които просто са пропиляли всичко харизано. И така са допринесли много повече от останалите за обедняването на всички.
Вглеждаме се в несправедливостта - защо едни са спечелили от прехода и защо много често те са от комунистическите елити. Но рядко си задаваме следващия въпрос - те все пак могат ли да са предприемачи и да правят БВП в полза на всички, независимо от неравния си спрямо останалите старт?
Да си представим идеална ситуация на справедливост, в която има напълно равен старт за ресурсите и възможностите за предприемачество. Дали съвкупният резултат няма да е същия като получения досега? Справедливостта на играта не подрежда идеално нещата в реално време - загубите на обществен ресурс пак могат да са съществени, докато - и ако - нещата си дойдат на мястото и на пазара останат най-добрите. А могат, по същата хазартна щастлива случайност, резултатите да са добри още в началото. От справедливостта не следва непременно ефективност като съвкупен резултат. Най-малкото не веднага.
Но резултатите и в неидеалната ситуация на прехода можеха да са много по-добри, ако старите ни елити притежаваха поне малко аристократизъм, подобаващ на всеки елит. Това значи и отговорност за онези, които им работят, консумират и гласуват. Отговорност за бизнес-стратегии и за държавни политики, търсещи по-широк общ интерес. Отговорност за развитието на отрасъла, населеното място и страната.
Новите бизнес елити обаче като цяло бяха лишени и от когнитивната база за такъв санитарен минимум аристократизъм. Закърмени на старта с източването на обществено благо, те изповядваха примитивната философия на играта с нулев резултат - „ако аз печеля, някой губи, и обратно". С което се оказаха и ментално неспособни да умножават това незаслужено благо. Тоталното недоверие наложи като единствена форма на бизнес-обединение приятелските кръгове. Бизнеси за десетки и стотици милиони се съюзяваха на принципите на коопериране на занаятчийски труд.
Патриархалната полу-модерна култура, с прилежащата й немощна правно-административна инфраструктура - и преди 9.9.1944 г, и след 10.11.1989 г., не даваше обещания за контра-елит с друга менталност, отвъд роднинско-приятелския модел за бизнес-сътрудничество. Нито пък за легитимацията на неговия успех. Широката публика също не можеше да си представи друга форма на бизнес играта, освен нулевия резултат - когато ТЕ печелят, НИЕ губим. Тогава, ако други хора със същата менталност бяха на мястото на сегашните бизнес-елити, независимо доколко това е по-справедливо, дали ефективността от начинанията им нямаше да е същата?
Несправедливостта на прехода е големият нерешен морален въпрос на изминалите 20 години. А опитите за решаването му все се опитват да обяснят дори физиологичните въпроси на порастването. Следвайки пак същата логика на нулевия резултат, но с обратен знак - когато ТЕ загубят, НИЕ ще спечелим. Настоящият премиер убеждава населението, че като спре течовете на кацата, ще напълни хладилника. Като накаже виновните, невинните ще забогатеят.
Така преходът все ще продължава. Защото на мястото на виновните ще дойдат други виновни. А други невинни ще очакват те да загубят.
