Пиша, за да взема участие в промяната в страната. Вярвам, че желанието за такова, у всеки един от нас, в този момент, е жизненоважно за нейния успех. Две са нещата, за които пиша: отговорност и източници на подражание. А причината: силната ми вяра в две фрази: първата, "Да изискваш отговорност не е унижаващо, то е утвърждаващо”; втората, "Личният пример не е просто най-важното средство, с което можем да влияем на другите. Той е единственото средство.”
Не, няма да пиша за отговорността на нашите политици. Няма и да ги представям като източник на подражание. Не че сред тях няма прояви на такава, нито пък източници. Президентът Росен Плевнелиев и депутатът Георги Кадиев, по мое мнение, са скорошни примери за такива.
Държа да отбележа техните имена в проява на подкрепа към тях, защото твърде малко са положителните примери сред политиците в страната, а и те подлежат на атаки. Искрено им пожелавам да продължат с добрите си действия занапред, защото не става въпрос само за работа и задължения по закон или договор.
Политическата ситуация в страната изисква много повече от добрите политици в момента. И искрено се надявам, че в мое лице, в наше лице, в това на народа, те ще получат нужната подкрепа в замяна.
Защото е настъпило "време разделно” и между политици и политици!
Днес пиша за своята отговорност, за нашата отговорност като народ, за отговорността на "неполитиците”. Пиша "неполитиците” в кавички, защото силно вярвам, че и като самостоятелни хора, и като обединена група в народа, ние сме също толкова политици, ако не и повече, колкото формалните такива в страната. Чл.1, ал. 2 на Конституцията казва: "Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.” Ние сме тези, които директно и индиректно, с действията и бездействията си, правим най-важните решения в страната: да дадем, контролираме и вземем властта над нас самите. И не, не сме политици само по време на избори и протести, а 24/7!
Искаме отговорност от политиците в страната. Искаме и справедливост. Справедливо ще бъде, тогава, да потърсим отговорност и от нас самите.
Първо, отговорност към миналото, че допуснахме това да ни се случи. Защото можеше да имаме повече политическа ангажираност през прехода, не просто да бъдем „аполитични” и странични наблюдатели на неща, които „не ни засягат”. И защото гражданското ни общество можеше да не бъде само „гражданска активност без участие”, а ефективен контрольор в процесите. Нямам предвид единичните случаи, които се срещат навсякъде, а масовата практика в страната.
Защото британският посланик Джонатан Алън правилно отбелязва в своя реч един ключов елемент от психиката на българина, характеризиращ се „като отрицателно отношение към положението в България и цинизъм спрямо начина, по който нещата стават в страната, съчетан с пламенен идеализъм към живота навсякъде другаде”.
По своите същности, отрицателното отношение прави повечето от нас бездейни, цинизмът – надменни и непоправящи грешките си, а идеализмът – фантазьори за живота в чужбина, отнемащ ни от фокуса тук и сега. И ако все пак решим да направим нещо, нашето непостоянство ни препречва пътя и започваме прехода и промяната наново… без приемственост… без поуки.
Защото и Петко Димов е прав, пишейки в своята книга „Спаси България”, че не само хората с власт създават корупция в страната, а повечето българи обичаме да решаваме нещата по втория начин: да уредим детето в училище, жената на работа.
Второ, отговорност към настоящето, като продължим и разширим мащаба и характера на текущите протести, запазвайки същия разумен, твърд и „симпатичен” начин.
Защото протестите не бива да спират преди да има съществени резултати. В противен случай ще си нанесем непоправим удар върху гражданската култура на участие в страната.
Защото, реално погледнато, какво са 10, 15, 20 хиляди от 7 милиона? Един, два, три града от 250 в страната?
Защото протестите не бива да бъдат самоцел, а средство за промяна, в която е еднакво важно да обявим както срещу какво се борим, така и в името на какво се борим. А положителен дневен ред за промяна има!
Трето, отговорност към бъдещето, като се обединим около национални ценности и принципи, на базата на които да определим национални интереси.
Защото, колкото и да си говорим за национални интереси в страната, такива реално липсват. Те липсват, защото липсват идеали, които да ги определят. А липсват идеали, защото липсват ценности и принципи, зад които реално да стоим като народ.
Защото текущата разпокъсаност в страната, включително и тази между протестиращи, ни прави слаби. А девизът на страната казва, че „Съединението прави силата”, народната мъдрост - „Сговорна дружина планина повдига”. Нашият основен препъникамък е постигането на това съединение. Но веднъж постигнем ли го сме непобедими и силни!
Защото и мое твърдо убеждение е убеждението на Николай Слатински, че „…България – това са българските българи, българските турци, българските роми, българските арменци, българските евреи и останалите български граждани и че България не може без нито един от тях. Или ще се измъкнем заедно от пропастта, или заедно като племе ще останем на нейното отиващо все по-надолу дъно…”
Зaщото само заедно можем да „поставим България в центъра на нашата карта”.
И нека днес, всеки от нас потърси своя личен дял от голямата колективна отговорност „България”.
Такъв дял има за всеки, поименно дори. Нека го намери, застане твърдо зад този дял и понесе участта си с него. Нека не бягаме от тези дялове и търсим начини, за да ги размием, както правят други.
Зaщото, ако като гражданин, „неполитик”, един от народа, не поема отговорност за моите постъпки, действия или бездействия, как да очаквам някой друг да направи това?
Защото, в такива ситуации, добрите шефове поемат отговорност и за грешките на своите служители. На мен ми се ще да бъдем такива добри шефове и с поведението си послужим за примери на други служители, колеги, партньори.
Защото само така ще можем да противодействаме на текущите лоши модели на поведение и само така ще можем да си върнем репутацията на страната и, още по-важното, самата страна.
И щом отговорността и източниците на подражание са тези, с които започва и разпространява всяка промяна, то как да бъдем такива?
„Как?” започва със „Защо?”! И по-конкретно, с въпроса „Защо съм тук?”. Тук на улицата, във Фейсбук, тук пред телевизора, с вестник в ръка, не на последно място, тук в Българи, тук на земята.
В книгата си „Кафене „Защо съм тук?””, Джон Стрелеки пише: „Това не е въпрос, към който можеш да се отнесеш с пренебрежение. Да му хвърлиш един поглед е едно нещо. Но ако го видиш и наистина се запиташ – целият ти свят се променя.”
Аз подкрепям казаното. Вярвам, че всеки един от нас си задава този въпрос: кога по-рано или по-късно, кога веднъж или няколко пъти, особено по време или след буря, когато всички ориентири изчезват. И това не е случайно: отговорът на въпроса дава смисъл на живота. Търсейки, намираме своята причина. Причина, която не трябва да е задължително различна от тази на мнозина, нито пък задължително еднаква, но трябва да е задължително нашата причина. След като я намерим, почваме да действаме по нея, водени от вълнението и ентусиазма, които съпътстват процеса. Чувстваме се щастливи, удовлетворени, уверени. Искаме да общуваме, а споделените страст и ентусиазъм карат други да помагат. Те от своя страна споделят с трети, третите с четвърти, четвъртите с пети. И ставаме не много, не малко, а достатъчно, за да стане промяната.
Осъзнавайки с времето и с времена като днешните, че ние сами определяме и контролираме степента на промяна в страната, отнемаме от властта на тези, които, и в нарушение с Конституцията, се опитват да я определят и контролират сами. Защото само когато променим въпроса „Защо си тук”, задаван към политици, на въпроса „Защо съм тук”, задаван към нас като граждани, само тогава ще върнем локуса на промяната в нейните създатели по право. И само тогава ще бъдем успешни. И щом промяната в България зависи от този човек и щом, за да променим нещо, трябва да създадем нов модел, който да направи стария вече негоден, то нека си пожелаем по едно ново, променено „Аз” преди да пожелаем по едно ново, променено „Ти”.
И тъй, защо съм тук? Тук съм, за да потърся отговорност от себе си и в това си търсене да послужа като пример за подражание на други.
А защо „Защо съм тук?”? Не за да сравнявам себе си с някой друг, а за да подобря себе-си-от-днес спрямо себе-си-от-вчера и създам среда за още по-добро себе-си-от-утре.
Да вдигнем летвата! И да си върнем топката!
Не мислех, че някога българският народ ще се събуди от летаргичния си сън. Че ще се сети, че и той има някакви права като другите европейци и трябва да си ги отвоюва - като другите европейци. Затова останах с едно дете, защото виждах, че нашата държава не заслужава да има повече деца, т.е. държавата показваше не само, че не са й нужни деца, а дори са й в тежест. Така, че моето поколение, които сме над 40г. останахме с по едно дете. Пожелавам на следващите поколения да могат да си позволят по повече деца.
Грубо казано хора - млади и не чак толкова искат бъдеще, но мнозина ги отклоняват в иначе привлекателната посока - да искат отмъщение. Това е простата присъда за България. Ако все още мислите, че говоря глупости - спомнете си как Доган плюейки себе си ви върза на вержика и после пак ми говорете, че не може самите ТЕ да говорят против СЕБЕ СИ - напротив! Могат и им е изгодно.