Остаряваме бавно, неусетно почти - ама различно. Докато като деца всички бързахме да станем „големи", в един момент това за някои се промени, а за други се задълбочи до нереални размери.
Когато бяхме малки, момченцата искахме детските колички да бъдат огромни истински автомобили, които да ни внушават колко сме готини, силни и въобще яки типчета. Момиченцата искаха да са куклите, които обличаха, фризираха, играеха сцени с тях, имаха идеалната романтична връзка с Кен.
Но когато пораснат и разберат, че полезните изкопаеми (в лицето на мъжете) се намират само с куклената промишленост, жените заменят красивия свят на играчките с един симпатичен змиярник. Той може да е кафе, дом на някоя от тях или всичко да се случва в движение по време на шопинг (гнусна, гнусна, гнусна дума). Тогава прекрасните дами престават да са толкова прекрасни и се влелчват с бясна скорост.
Обувчици, дрешки, шалчета, бижута... И всички започват да пискат в неземен фалцет.
Тук никой няма да бъде категоризиран, но и ти си виждал/а толкова много от въпросните екземпляри - нетърпеливи деца, които искат да пораснат, тийнейджъри, които искат още да пораснат и накрая млади жени, които се държат като истински лелки.
Игрите им се състоят в това задължително да извъртят клюките за някоя от отсъстващите неолелки, светските хроники, да изохкат за скорошните бедствия, да оплачат съдбите на любимите си героини от сериалите. За финал ще дадат акъл на някоя по-пънк майка как да си гледа детето по-еко.
С напредването на годините темите се променят бавно - от избор на фенси блузка и любим ресторант към психотерапевтично плетене и нова рецепта за капама. Жената-дъщеря пораства до жената-съпруга и жената-майка, до жената-домакиня, в която въобще не е искала да се превърне. Но просто отказва да се пребори с призванието си "лелка".
Дали има жени-пичове, които да са истински готини и да стават все по-удовлетворяващи за общуване с годините?
Да, едни прекрасни изключения, които изпълняват две функции: 1 - да ни карат да ги търсим години наред; 2 - да потвърждават правилото, в чиито обувки не влизат - че повечето от останалите са се влелчили.
Мъжете сме ужасни деца. Това не се променя с годините. Играчките стават други - по-сложни, по-скъпи, по-технологични и специални. Карат ни да се чувстваме по-можещи, по-зрели, дори по-практични. А не сме практични. Ние, мъжете, завъртаме материалния си свят не върху плетки, парцалки, манджи и гримове, а около автомобил, компютър, гейм-конзола и специфични уреди.
Мъжете чакаме съботния квартален мач/баскет, дебнем за излизането на някоя игра, разцъкваме белот и покер като тийнейджърите, които сме били не толкова отдавна. И докато играта на жените вече не е да се правят на пораснали (не защото са променили решението си, а защото вече са възрастни), а да се замерват с клюки, ние продължаваме да сме момчета.
Както каза безименният разказвач в „Боен клуб":
„Аз съм 30-годишно момче"
Такива сме. Кризата на средната възраст няма да ни догони в бесен спринт със спортна кола, поредица изневери и скъп костюм. Ще оплешивеем, в някакъв момент ще посегнем към синьото хапче (не като в „Матрицата"), ще се отпуснем, ще ни опадат зъби, а ушите и носовете ни ще са огромни. Всички обаче знаят, че суетата при жените е много по-важна. Увисването на гърдите, бръчките, въпросното неминуемо побеляване - минидрами, които могат да доведат до емоционални кризи. Лелчески кризи, които да бъдат обсъдени с други лелки.
Утрешните чичковци ще са по-усмихнати - това ще сме ние. Да, ще зяпат по-младите дами около себе си, ще се опитат като Кевин Спейси в „Американски прелести" да си докажат, че още ги бива и да си спомнят какво е да си щастлив. И някои ще успеят, 100%. Ще се провалят само в едно - да мразят жените си.
Все пак Ницше казва, че мъжът обича само две неща - опасността и играта - и именно затова обожава жената, най-опасната играчка.
