Като дъщеря на актьор комик темата за смеха и това, което го поражда, ми е близка. Детството ми премина в Сатиричния театър, където разсмиването и комедията бяха във въздуха и ежеминутно се материализираха в спектакъл, спонтанни етюди по гримьорните или колегиални закачки. Артистите се смееха на комичните съвпадения, на нелепите ситуации с незлоблив характер, подиграваха се с глупостта, претенцията и позата и ги имитираха.
Виждала съм Стоянка Мутафова дегизирана като Отело, Татяна Лолова да имитира фалшивото пеене на руска оперна певица, Никола Анастасов и Вели Чаушев да се правят на дуо цигански младоженци, Георги Калоянчев да пресъздава сам сцени от гостуването на бургаската си майка при софийската снаха, баща си в балетна пачка да танцува „Лебедово езеро". Много от скечовете, с които тези хора останаха в паметта на хората се родиха именно така - като закачки извън сцената, като спонтанни майтапи в приятелска среда. Беше смешно и всички се смееха, защото онзи смях не засягаше ничие достойнство или съдба и си правеше незлоблива шега с манталитета и несъответствието.
Онова чувство за хумор не се шегуваше с ничия мъчителна смърт и с ничие човешко страдание. Което не значеше, разбира се, че не се шегува изобщо със смъртта и изобщо със страданието. Просто го правеше с интелигентна ирония и смислен подтекст, който всъщност дава дълбочина и нова гледна точка, а не обидно кискане и просташка ирония.
Онзи смях всички го разбираха. А общият смях, освен, че е стратегия за мислене, е и много обединяващ.
Днес смешното е разпънато от ограничения и всеки претендира да си го дефинира най-правилно. Политическата коректност се опитва да му стегне колана, което невинаги работи. То смешното не е шаблон, който да налагаш навсякъде и ако видиш, че квадратчетата не съвпадат, да си сигурен, че хуморът е лош. Смешното не е в това какво е на прицел, а в това как и защо го отстрелваш.
Затова Чарли Чаплин във „Великия диктатор" е смешен, Павел Тенев с вдигната във фашистки поздрав ръка - не е. Затова и Луи дьо Финес като Хитлер (сцената от филма Le grand restaurant от 1966 година, където сенки превръщат физиономията на героя му в тази на Хитлер) е връх в комедийното изкуство, а представата за Валери Симеонов като развеселен посетител в Бухенвалд е дъно в простотията.
Смешното е категория, която може много да те ориентира във възгледите на един човек. Неотдавна случайно се заговорих на летището с един българин, който, докато ми обясняваше колко харесвал Барселона, защото там нямало под път и над път "черни", как французите нямали никакъв национален отбор, защото целият бил от „негри", колко щастлив бил, че синът му предпочел училище с повече момичета, тъй като това доказвало, че не е „педалче", повтаряше „абе майтапя се, нали...". Измежду цялото това майтапене стана ясно и че жена му „като всяка жена" била малко глупава („шегичка"), евреите лъжат, а арменците крадат (виц), та накрая - на шега, на майтап - на мен ми стана кристално ясно, че си разговарям с расист, сексист, антисемит и хомофоб в едно.
И не защото аз не се шегувам с цвета на кожата на хората, тяхната сексуалност, произход или глупост, а защото хуморът, който ми е интересен в тези теми, има други послания и други дълбочини. Ще илюстрирам това с два стари вица.
Първият: „Двама бели ловци се срещат в Африка. Единият се хвали на другия, че убил петдесет „носърчета". Озадачен, вторият пита какви са тези животни, наречени носърчета. „Бе и аз не ги знаех досега - отговорил първият - ама едни такива черни, на два крака и говорят. И като си вдигна пушката срещу тях викат: „ноу, сър, ноу сър"...
И вторият: „Решили в Америка вече да не се делят на черни и бели, а всички да са зелени. Десет години по-късно автобул сътува през прерията. Изведнъж нещо притропва, двигателят се задява и автобусът спира. Шофьорът излиза от мястото си, обръща се към пътниците и казва: „Ей, тъмно зелените, я слез да буташ!"
Първият виц на мен не ми е смешен. Неудобно ми е да го слушам, защото е потресаващо зъл. Срам ме е от него.
Политическата ирония на втория обаче ми харесва. Защото зад случката, която предизвиква горчиви усмивки, стои социална констатация. И тя е, че дори и правилото да се промени, манталитетът си остава същият. Този виц ме кара да мисля.
В етикета темата за смешното е засегната сериозно. И това е така точно защото смисълът на приемливото публично поведение е да не засегнеш никого. В правилата на добрите маниери не се шегуваме със съкровените, лични неща на другите - религия, сексуалност, произход, пол, традиции. Но можем да се шегуваме, разбира се, с религиозния фанатизъм, нелепите ситуации под завивките, някои всеизвестни черти на нечий национален характер или типологизираните образи от типа „блондинка и мутра", Бай Ганьо или Хитър Петър. Разликата между умният хумор и вулгарното, просташкото и обидното е толкова тънка, че я владеят само емоционално интелигентните и умствено богатите хора.
За останалите трябва да има ясна граница. И етикетът я дава, тъй като той трябва някак да обедини всички. Затова и предпочита да изключи възможността за шега с тези категории изобщо, вместо да се опита да ги дефинира като критерии за определяне на нечия интелигентност.
Простоватият ум генерализира - за него руснаците са алкохолици, рускините са върти опашки, французите са любовници, германците са фашисти, евреите са манипулатори, гей хората са извратени, жените са негрите на света, чернокожите са втора ръка, циганите са „човекоподобни".
Елементарното мислене има нужда от ясните граници, които си създава само, защото няма размаха на интелектуалния простор и той го плаши. Смята тези граници за най-правилни и ги нарича „нормалност". На него му е смешно всичко на първично ниво, което излиза от рамките на тази „нормалност" - пърдене, пулене, куцане, оригване, дори секса, който най-често е проява на обида (глупаците в техните „смешки" най-често „ги наебават отзад", което е равносилно на голям срам).
Затова и докато това преекспонира нечий физически недъг например, се чуди защо на него не му се смеят, а на кривото ходене от скеча за Министерството на тъпите походки на Монти Пайтън хората умират от смях. Оскъдната култура на тези ограничени мозъци не може да осъзнае гигантската разлика между двете. Може само да го удари на честолюбие и да се обиди.
На простака всичко, което не разбира, му се струва подозрително насочено лично срещу него. И всичко, което той произвежда като смешно, му се вижда абсолютно подходящо. Затова и в неговия хоризонт на комичното една вдигната в хитлеристки поздрав ръка е „Голем смех!".
А ние, които се смеем по-добре, отново ще го направим последни.
