Във всички заглавия за превзетия от Републиканската партия Сенат на междинните избори в САЩ, някак си се изгуби един биещ на очи факт - Барак Обама става третият пореден президент, който идва на власт с мнозинство в двете камари на Конгреса и завършва мандата си, пропилявайки това мнозинство.
Такава серия не се е случвала досега - никога в историята на Америка
Това показва, че въпреки постоянното говорене за системата, съвременната американска политика се дефинира предимно от безпрецедентни люшкания в крайности на махалото във властта.
И ако потенциалните кандидати за президентските избори през 2016, които скоро ще бъдат изправени пред най-важното решение в кариерата си, и не са мислили особено за тази променливост, вероятно е време да го сторят.
Сложно е да се сравняват обстоятелствата на една президентска администрация с друга, още повече когато говорим за трима президенти, управлявали общо повече от 20 години, и не е желателно да бъдем твърде повърхностни в търсенето на сходства.
Да започнем от последните избори. Разчитайки на остра критика срещу управлението на Обама, Републиканската партия си осигури мнозинство в Сената - горната камара на американския парламент, каквото не е имала в последните 8 години, и още повече подсили доминацията си в долната - Камарата на представилите.
Клинтън изгуби контрола над Конгреса само две години след избирането си за президент - така и не си го върна, макар да завърши мандата си с много по-силна позиция от противниците си-републиканци в Сената и в Камарата на представителите. Управлението на Джордж Буш-младши бе преобразено от терористичните атаки през 2001; ако не бяха те и последвалата война в Ирак, трудно е да преценим дали той би се справил по-добре във втори мандат, макар че спокойно може да се приеме, че перспективите му не са били особено розови в месеците преди съдбовния 11 септември.
Управлението на Обама, започнало с оптимизъм, невиждан в рамките на цяло поколение, бе помрачено от същата икономическа катастрофа, която реално му помогна да се добере до Белия дом. Така той бе изправен пред необичайно непреклонна опозиция. Симпатизиращите му политолози вероятно ще заявят, че предвид икономическите показатели, той е бил обречен да срине своята популярност и да изгуби Конгреса, без значение какво прави.
Макар икономическите тенденции и непредсказуемите кризи донякъде да дефинират всяко президентско управление, има и по-общ и безпогрешно разпознаваем модел, който се повтаря във всеки от тези случаи
Когато историците след години разглеждат този период, те вероятно ще стигнат до извода, че и тримата лидери са били част от бурна епоха, която може да наречем "Аутсайдерския период".
Реално последните трима американски президенти, без изключение, са избрани с мъглявата идея, че са чужди на окопалия се в лагерите си Вашингтон и ще реформират начина, по който се случват нещата там, като се издигнат над партийното и идеологическото разделение. И във всеки от случаите новият президент, сблъсквайки се ударно с категорична опозиция и неразумни очаквания, скоро се е превръщал в символ на същото вечно партийно разделение, срещу което се е борил активно в предизборната си кампания.
Когато всеки от тях се е кандидатирал за преизбиране, и тримата реално са изоставили мащабните си идеи за сериозни реформи - независимо по собствен избор или не - в полза на по-традиционни и не толкова благородни политически калкулации. Никой от тях не е успял да постигне нещо значимо през втория си мандат - и може да сочи като свършена работа най-вече мащабното законодателство, гласувано през първата четвърт от управлението си.
На Обама все още му остават няколко години, за да се пребори с тази съдба. Трябва обаче да се замислим, че настоящият американски президент реално вече е признал, че частта с "вършенето на истинска работа" e приключила още миналата зима, когато започна да говори глупости за управлението на страната само с писалка и телефон в ръка, подобно на Стив Мартин в абсурдно смешната сцена от "Мухльото". ("Единственото, което ми е нужно, е тази писалка, този телефон... и кучето ми Бо!")
Колкото и невероятно да изглежда, тримата последни американски президенти в крайна сметка ще оставят Вашингтон и останалата част от САЩ още по-разделена, отколкото преди да дойдат на власт.
Вероятно има предостатъчно причини, но най-важната е пропастта между начина, по който всеки от тях се бореше, за да взема властта, и начина, по който започна да се държи, когато се оказа в Белия дом.
В последните над 20 години, обхващащи тези трима президенти, Америка живее в "перманентна избирателна кампания"
Клинтън се лансираше като модернизатор, който ще отхвърли общоприетите практики и на двете партии, но първото му сериозно предложение за закон бе огромна, бюрократична програма за социални помощи. Буш твърдеше, че е нов тип "състрадателен консерватор", който ще "промени тона," каквото и да означава това, но основното, което искаше да направи веднага, бе да намали данъчното облагане на богатите - и в първите си избори в средата на мандата той заклеймяваше патриотизма на демократите.
Обама, естествено, въплъщаваше всички надежди за промяна, които звучат чудесно на пощенска картичка, но които реално го оставиха без управленска философия. Той прекара по-голямата част от ранните си години в опити да наложи Новия курс, правейки спорадични опити да възприеме Клинтъновия "трети път" - лекомислена стратегия, с която разочарова почти всички.
Поддръжниците на последните трима президенти бързо ще изтъкнат, че всеки от тях се е сблъскал почти веднага с необичайно ожесточена и лична опозиция, засилена от новинарския цикъл, с безкомпромисния изграден елит в собствената му партия.
Това прави реалните реформи неимоверно трудни
Надали някой разполага с "вълшебна карта" за ориентиране във всички съвременни опозиционни тенденции. Но ето един съвет за Хилари Клинтън, Ранд Пол или Крис Кристи - или който и да е от другите потенциални кандидати за президент, които в следващите седмици ще се срещат със семействата си и социолозите, ще се гледат в огледалото и ще си задават въпроса дали наистина са готови за това: поуката от "периода на аутсайдерите" е, че вероятно трябва те да мислят също толкова за начина, по който ще управляват, колкото и за купуването на медии и калкулациите на чия подкрепа да разчитат на партийните конгреси.
Или поне е добре да си намерят отрано кой да мисли сериозно за тези въпроси.
И е желателно да се замислят и за нещо друго радикално: да заявят на гласоподавателите на първичните избори - и на всички останали - какво точно, стъпка по стъпка, смятат да направят, за да променят системата, дори и хората да не са съгласни с всичките им идеи, и дори идеите им да не са особено благородни или насърчителни. Така, ако случайно имат шанса да спечелят, няма да бъдат обременени с много противоречиви очаквания от всички страни, които са практически невъзможни за съгласуване помежду си.
Защото точно това Америка е желателно да избегне през 2016: четвърти пореден президент, който влиза в Белия дом със солидно мнозинство и бомбастичен имидж, и който накрая напуска Вашингтон, осем години по-късно, едва успял някак си да оцелее в това гнездо на оси.