Трен де резил

Натоварват се криво-ляво в говеждите вагони и потеглят за столицата. (...)

Представете си сега говежди вагони без седалища, разбира се, натъпкани с жени и мъже, които се клатушкат пет часа из мрака... Madame, аз ще пощадя този път вашата срамежливост. Стига!

Из "До Желюша с говежди вагони", София, 12 април 1895 г..

Това е написал Алеко Константинов - София, 12 април 1895 г.. Илядоосемстотин... ехееее... 117 години по-късно (сметнах го даже с елката) влакът Белград-София е все такъв "трен де резил", както Алеко Константинов нарича българския влак до Желюша в далечната, подчертавам далечната 1895.
Само дето тоя влак, на който имах нещастието да се кача, е сръбски...

- На сръбските железници се сърдете, госпожице. - това ми каза българският кондуктор след 10 часа път из Сърбия, който прекарахме, седейки на земята в коридора на влака. Около нас се въргаляха боклуци, багажи, французойки по къси панталонки, цигари, сръбски проститутки пееха румънски хитове на испански "Dalindaa..." и повтаряха думички, научени от латино сериали. Сръбските куки псуваха и си спяха самички в купето, а отвън нека хората се въргалят по земята.

- Влакът за София тръгва в 21:50 или десет без десет, госпожице, ако така ви е по-удобно да запомните. От трети коловоз. Међународни воз за Софија.

Часът е 21:40, събота, юли 2012.
След 4 часа обиколки в жегата из не особено приветливия Белград, вече сме във влака. Ох! Най-сетне ще си починем, ще поспим...
- Дай да се качим по-назад, че да си намерим свободно купе, каза моята приятелка Мария, с която се връщахме от невероятна екскурзия от Венеция през Любляна и Загреб.
Купили сме си ядене, пиене и вече умиращи за сън се настаняваме.
След малко ни се натрисат двама македонци. Не им светела лампата в купето и за наше нещастие искат да стоят при нас. А ние просто искаме да спим... Сами!

Черпят ни с бира - "Йелен". Имат си цяла торбичка. Пътят до Скопие е дълъг.
- Ама чакайте малко, този влак не е до Скопие, той е до София - питам ги изненадано аз.
-Напротив, три пъти питахме и е до Скопие - изненадано ни отговарят те.
Кой сега е объркал влака, който вече се движи из сръбската нощ...

Оказва се, че слава богу никой, но за София сръбските железници са отпуснали само 2 вагона и ние трябва да се преместим, защото някъде разкачат влака. Очевидно разочарованите македонци ни изпращат с наздраве, като обещават после да минат да ни видят "шо правиме".

20 минути по-късно, вагон 2 и 3 на международния влак Белград-София.

20 минути след потеглянето на влака вече половината хора се въргалят по земята, защото няма свободни купета. Прииждат още такива като нас, които са се качили в грешната част на трена. Няма място нито за багаж, нито за хора. Да не говором за хигиената в сръбския влак. Ако някога е бил чистен, може би Алеко Константинов още е бил жив.

Учудващо май ние сме единствените българи във влака, защото българска реч не се чува въобще. Пълно е с французи, британци, испанци, хървати и разни други хора, които са решили да посетят за кратко България или просто да минат транзит за към Гърция. Естествено има и сърби, които си пътуват из родината. Все пак влакът минава и през Ниш.
Кондуктор не се вижда никъде.

"Любезните" сръбски полицаи отказват да се разберат с мен и на български и на английски. Уви, не знам сръбски. Все пак става ясно, че този мизерен вагон отива за София. Сядаме си "удобно" на земята в коридора и си гушкаме багажа. До нас пеят сръбските проститутки и веят коси с вафлички на прозореца. И те си нямат места горките. Добре, че слизат поне скоро.

Ако бях мъж, който клечи в коридора на влака и гледа нагоре към изправените пеещи сръбски проститутки, може би щях да се "облажа". Ама не... исках просто да са по-далеч от мен, защото само гледайки ги, имаш чувството, че ще хванеш нещо. Я някой венерин хълм, я венерическа болест...

А междувременно французойките заспиват по земята. Коя върху куфар - коя не. Вече минава 1 часа през нощта. Никой не е особено сигурен за къде отива този влак. За Скопие или за София. Става студено, става течение...французойката затваря единия прозорец. Сръбският полицай го отваря с псувня. Тя се оплаква - ама болна съм. У пичку ти материну, какво ме интересува...

Тудуф-тудуф, продължаваме да се въргаляме в мръсотията. Слава богу, на Ниш двама слизат и ние се уреждаме с места. Късмет! Сега се въргаляме из мръсотията на седалките, по които има лиги и отвсякъде в купето падат кутии, боклуци и so on...

Окей, най-сетне стигаме границата. Сръбската граница си е мъка, но вече нищо не ни плаши. Минаваме я... да, най-сетне ще чуем българска реч и ще попитам каква е тази пародия на влак, в която ни возят като говеда.

- Госпожице, вие сте късметлийка. Обикновено сърбите пускат само по един вагон. Не знам какво им е станало този път. Нещо извънредно ще да е. Да не мислите, че на мен ми е приятно да минавам и да проверявам хората по земята и да ритам боклуци? - отговаря ми кондукторът.

Това не ме успокоява ни най-малко. Изобщо никаква късметлийка не се чувствам. Не!
Граничният полицай е още по-весел. Мил и любезен, за разлика от сръбските си колеги -

- Ауу, французчета имаме тука. Ние много обичаме французите - обяснява на български на сънените французойки, които стоят в краката му. Ауу испанчета и британчета. Много хубаво, много хубаво.
Българска баба се провиква на развиделяване - Ама тая е туркиня, не я ли позна по мустака...
Българските баби... Да. Това е другото потресаващо нещо в този влак. "Мафията" от бабички-контрабандистки се качва малко преди границата и пъха черни, облепени с тиксо пакети де що има пролука из влака. Обикновено са с цигари, за друго вече не знам...

Щом се мине границата, ставаш свидетел на това как жилава баба се набира и влиза наполовина в лампата, откъдето хвърля цигари по пода. Разни хора се разхождат с огромни отвертки и разглабят влака, за да си вземат стоката. Един дори си донесе стълба, след като да си навре ръката до рамото в лампата не свърши работа.

Ла вита е беллла! Разпасан български кондуктор се заканва на младежа от лампата:
- Ей, момче, повече няма да те пусна в тоя влак... Но на пича с отвертката не му пука особено, тъй като е три пъти по-огромен от кондукторчето.

Кулминацията на пътуването е, когато една българска циганка обобщава ситуацията. Тя се е качила на гарата в Драгоман и съзерцава измъчените французойки по земята.
- Гледай ги тия как спят по земята, като животни се въргалят, като в кочина. Може ли такова нещо!Чужденци били, цивлизовани били... И на тая с тия къси гащи п****та й се вижда.
- Ама ти виде ли я, ма? - пита спътничката й
- Еми видех я, ма. То всичко се вижда. Залепнало там. И мъже минават и те гледат. Фереджето трябва да й се сложи на тая - обобщи нашенската ромка и ме бутна, за да стигне до вратата от първите, които да стъпят на гарата в София.