Да си майка в България не е престижно занимание
Понякога да си баща въобще не е занимание, но носи известен обществен авторитет като например значка за членство във футболен отбор. Играл и вкарал гол във вратата на вечността. Поздравления!
Поздравления получава и майката цели две години. Скромни, но поздравителни картички. Дъвче краищата им и се утешава, че има и други по-слабо платени фрийланс занимания. После държавата похотливо й съблича родилната роба, за да я употреби за обществени цели, а дрехата накисва в киселинен разтвор - 35 лева детски надбавки. С огромен шанс за безработица с малко дете, прикрепено към СV-то, плюс две години изоставане от фанфарната музика.
Ето един друг не по-малко кисел сценарий:
Всяка сутрин в 7 без нещо виждам как спирката отсреща се пълни с народ. Повечето са жени. Не дами, а жени. Изглеждат като съвременен римейк на онези от „Жената днес" преди 30 години и „Жената зад щанда" пак оттогава. Шумолят с китайския шушляков лукс на една вкиселена от мизерия и почти невидима женственост. Нея ще опаковат в целофан на 8-ми март, за да излезе от забвение поне веднъж годишно. Дами за един ден.
В 8 пристигат мъжете им и влизат в съседното кафене. Те не ходят на работа. Ще прекарат сутринта там, за да четат обявите във вестниците или да не ги четат според степента на безизходица, която излъчват. Така до вечерта, когато ще ударят по една ракия с вкус и цвят на сярна киселина, платена със стотинковите заплати на съпругите им.
Като малко по-образовани от мъжете на бедността, жените в панелните гета и малките градове често са единственият приносител на пари вкъщи. Издържат семействата си, за да надникнат съвсем леко над ръба на дивата мизерия.
Тази мизерия ги принуждава да се разделят с децата си съвсем рано. Ако въобще се решат на родителство, детската градина следва рязко бебешката количка.
Няма как! Мама трябва да ходи на работа.
Не съм виждала нищо по-тъжно от очите на хлапетата в яслената група на дъщеря ми. Половината плачат за майките си, другата половина вече са ги прежалили. Ужасно мирише на евтина химия и стара идеология.
„Защитете (детето) от опасната неправилна нежност и чрез ръката на неговата майка го заведете в държавната институция, където ще придобие добродетелите и знанието, необходими за един истински гражданин."
Кога мислите е казано това? През 1796г. Това са думи на двама леви френски революционери, цитирани в „Преглед на родителската безотговорност" от Радослава Петкова.
Тогава още става ясно, че майчинството няма да го бъде дълго.
Социализмът топло прегръща този сценарий. Отпускаше на майките една съвсем кратка физиологична въздишка след момента на раждането. Тогава бяха построени стотици детски заведения за декор на този убийствен театър, който безвъзвратно прекъсна връзката на детето с естествената му среда - майката и семейството.
Постсоциалистическите общества възпроизведоха охотно постановката, макар и без нови инвестиции. Така майчинството от състояние на духа се превърна в неблагодарна епизодична роля.
Не така мислят, обаче онези 200 000 бездетни семейства в България. Въпреки, че ежедневно газят из локвите киселина по пътя, имат своя голяма мечта - да родят ДЕТЕ.
Чакали ли сте някога на опашка пред вратата на знахарка, известна с мистичното си влияние върху детеродните функции на хората? Въздухът трепти от отчаянието и надеждите на хората без деца. Ловят се за невероятно тънки сламки в битката си за потомство. По-съществените възможности са прекършени от политическата ирония по тези въпроси. Там долу, под нея потъна смъртта на родилките през последната година, там студът е сковал в смразяваща схватка майките, отглеждащи деца с увреждания и тези, които не могат да имат свои собствени. Защото майчинството тук е потопено в стъкленица с киселинен разтвор.
В нея умира нацията ни.
