Любовта е едно красиво и поетично чувство... което често води до грозни и трагични постъпки, понякога - с фатален край.
В неделя по време на вечеря любимата на 45-годишен софиянец му съобщила, че не иска повече да живее с него, понеже не го обича. В отговор мъжът отишъл в съседната стая, донесъл шише с бензин, излял го върху себе си и се самозапалил. Жената успяла да го угаси първо с дрехата си, а след това и с кофа вода. После повикала линейка.
В момента мъжът бере душа в „Пирогов". Изгарянията му са 22 %, но са много дълбоки, затова състоянието му е тежко, казаха оттам.
Няма начин да не си зададеш въпроса: защо го е направил? Дребна подробност: мъжът е от ромски произход. Да, дребна е в случая. Лесно е да кажеш „циганска им работа". Любовта обаче не е циганска работа, ходи по хората и ама хич не подбира циганин, българин или ескимос. Какъвто дойде - всички сме в кюпа й.
Според медиците, мъжът нямал видими психически отклонения. С други думи - не е бил луд, поне не повече от всеки от нас. Освен ако не смятате любовта за психично отклонение...
Тогава защо, защо го е направил? От (прекомерна) любов? Или пък от отчаяние? От глупост? Кой може да каже...
Във всеки случай, не можеш да задържиш едно чувство, което вече си е отишло - особено пък като се самозапалиш. Самозапалването може да е акт на отчаяние. Животът ти има смисъл само с този единствен човек (или поне ти така смяташ в момента) и без него защо въобще да съществуваш.
Самозапалването може да е и донякъде опит за отмъщение, че другият не те обича - нека пък да види какво ти е причинил, я.
Накрая, може да го направиш наистина и от глупост, импулсивно, без да мислиш, под напора на чувствта и емоцията. Но това е акт, който - в добрия случай - води до задънена улица (после какво - ще живете тихо и щастливо завинаги заедно: ти инвалид, а тя не те обича...). В лошия случай пък води до онзи окончателен край, отвъд който нито ти, нито твоята любов, нито каквото и да било друго имат значение.
Всички щастливи семейства си приличат, докато всяко нещастно семейство е нещастно по своему, беше казал Лев Толстой. Този изследовател на човешката душа сигурно би казал, че конкретно в този случай само замесените в него биха могли да обяснят защо се е стигнало дотам - ако и самите те знаят.
Един друг изследовател на човека - Зигмунд Фройд, пък твърди, че 90% от решенията на човек са несъзнателно мотивирани и едва 10% са "видими". Шарлатанин според някои и циник според повечето от останалите, д-р Фройд вероятно би отбелязал, че любовта най-често е израз на желанието за притежание на другия. Хората обаче не са предмети и не могат да бъдат притежавани... И оттук идва цялата драма - от нежеланието или невъзможността да осъзнаеш, че другият има свободна воля.
Много преди Толстой и Фройд древните източни мъдреци са се сблъскали със същия проблем. И за разлика от трагизма или цинизма на горецитираните си западни събратя, са ни оставили отговор на въпроса за любовта. Той е едновременно прост, изящен, мъдър и практичен: ако обичаш някого, остави го да бъде свободен. Ако те обича, той сам ще се върне при теб. А ако не се върне, значи никога не си го притежавал.
