На 5 август съд в западна Турция даде доживотни присъди на няколко военни офицери от запаса, включително бившият шеф на турския генщаб, както и политици и медийни фигури, обвинени в организиране на атаки, които биха запратили страната в хаос, подготвящ военен преврат.
Процесът масово беше смятан за незаконен, но присъдите не предизвикаха големи протести в страна, която допреди няколко години тачеше армията повече от всички други институции.
Няколко дни по-късно, в края на свещения за мюсюлманите месец Рамадан, градовете се опразниха както обикновено, а курортите бяха пълни с туристи.
Сред празненствата, обезглавяването на бивши управници мина почти незабелязано и бързо бе забравено
За хората отвън сигурно изглежда, че ислямисткият премиер Реджеп Тайип Ердоган е постигнал това, което бившият му колега в Египет Мохамед Морси не успя: да запрати генералите в забвение и да впечатли противниците си с тяхното поражение.
Това впечатление обаче е непълно. През последното десетилетие, набрал смелост заради впечатляващата подкрепа на електората, Ердоган наистина е направил много, за да подчини турската армия на гражданските власти, но е получил и помощ от необичайни среди: поколение турци, които макар да са със светски нагласи и дълбоко да са против политическия ислям, не искат генералите да водят техните битки вместо тях.
Тези турци са млади (или поне близо до младата възраст) и това, което те знаят за съвременните държави, им подсказва, че не е добра идея армията да дърпа конците зад кулисите. Нито пък военните винаги са се примирявали с това да остават зад кулисите.
От 1960-а генералите са организирали три преврата (четири, ако броим и "мекият" преврат през 1997 г.), сближавали са се с гангстери и неофашисти, и дори са саботирали опитите да се сложи край на траещата десетилетия война срещу кюрдските бунтовници.
Така че мълчанието на тези млади, светски настроени турци след 5 август означава много. Това е мълчанието на липсата на връзка.
Кои са те и за какво се борят? За отговора е добре да погледнем към протестите, които заляха Турция през юни, започнали около няколко застрашени чинари в централен Истанбул, но обхванали около 60 от 81-те провинции в страната и приключили с петима загинали и хиляди ранени.
Сред хаоса и сълзотворния газ обаче проличават нови елементи в обществото - и те ще изпъкват в политическите и културните борби в бъдеще.
Някогашна Турция бе доминирана от големи, очевидни политически блокове: левица, десница и ислямисти, всеки от тях със собствена култура, лидери, "вид" и митове за основаването им.
Всеки блок подлежеше на вътрешна тирания, с доживотни лидери и удържане на обикновените "редници" далеч от истините, които не биха разбрали. Медиите, академичните среди и огромният публичен сектор охотно приемаха тази система. Беше трудно да живееш, без да бъдеш "клиент" на някой от тези блокове. Всички бяха наясно къде точно се намират.
Вълненията това лято подсказват за различна Турция, по-разнообразна и по-трудна за класифициране
Старите блокове са мъртви. Сега има свързани групи, интереси, форуми и лица - различни оттенъци на идентичност и убеждения. В последното десетилетие страната се сдоби с най-комплексните движения на зелените, феминистките и борците за гей правата в мюсюлманския свят.
Голямо, като цяло светско малцинство, прошиитските алиани спряха да се крият, а кюрдите, задълго мразени и презирани, се радват на по-голямо присъствие и свобода, отколкото в което и да е време след Отоманската ера.
Всички тези групи бяха представени на улиците през юни - събрани не от демагогстващи лидери или влиятелни представители на пресата, а от други протестиращи, използвайки Twitter и Facebook.
Да не забравяме и домакините, блъскащи по тенджерите по прозорците, студентите, работещите в частния сектор и футболните фенове, които също се присъединиха към протестите, или знаменитостите, заснети да почистват боклуците от "Таксим".
Турция има нов блок, който не принадлежи на никоя от утвърдените политически партии, и който не е редовен читател на който и да е вестник: либерален блок.
Ироничното е, че човекът, който е направил най-много за възникването на либерална Турция - Ердоган, сега е неин противник
Сега сигурно звучи абсурдно, но именно Ердоган е човекът, стоящ зад някои от най-мащабните демократични реформи в Турция. Мерките на Ердоган преди всичко имат за цел да служат в негова изгода, както и на поддръжниците му ислямисти, преследвани от стария светски елит.
Но алианите и гейовете, както и други общности, също си поеха въздух. Забравена група - арменците, които почти въплъщават тежката историческа съвест на Турция - също излязоха на преден план.
Когато редакторът на арменски вестник Хрант Динк бе убит от турски националист през 2007 г., стотици хиляди турци излязоха на протести и скандираха: "Всички ние сме Хрант!"
Междувременно Ердоган стоеше начело на безпрецедентна експанзия на материален просперитет, издигайки милиони до средната класа, където те се радваха на по-голяма мобилност, възможности за образование и свобода на избора. Резултатът беше по-разнообразна, сложна и непочтителна култура, отколкото е имало в Турция от десетилетия.
Ердоган очевидно не харесва тази Турция - или обитаващите я либерали
Турският премиер критикуваше потреблението им на алкохол и абортите; противниците му в медиите бяха заглушени чрез съчетание от натиск зад кулисите и съдебни дела. Ердоган подкрепя радикални промени в и без това презастроения с високи сгради Истанбул - като гигантска джамия на хълма, най-голямото летище в света, нов мост през Босфора и безкрайни молове, всичките одобрени без особен контрол. Чинарите бяха просто капката, преляла чашата.
Реакцията на Ердоган на юнските протести не беше нито деликатна, нито щедра. Той нарече демонстрантите "грабители", а социалните медии "чума", разпространявана от "социални терористи". Той поздрави полицията, чиято бруталност бе осъдена от борци за човешките права по цял свят, и обяви, че тя е написала "епос на героизъм".
И сега той атакува, съдейки критиците си и оплаквайки се от международна конспирация, водена от престъпно "лоби на лихвените проценти". Фалшивата скромност не е сред качествата на турския премиер; той говори за себе си в трето лице, когато не използва кралското "ние". И той се надява в края на 2014 г. да се окаже в снабденото с огромна власт президентство на Турция.
Ердоган все още има масова подкрепа - най-вече сред религиозни, бизнес-ориентирани турци, от които е съставена новата върхушка на страната, които споделят консервативните му възгледи.
Противниците му обаче също са огромна сила. Би трябвало да има начин либералите и консерваторите да съществуват мирно заедно - това е нормата в много страни.
Ще стане ли Ердоган лидерът на всички турци, дори и на несъгласните с него? Предзнаменованията не дават големи надежди за това.
