3 март - между два паметника

Живея точно между два паметника, свързани с идването на руски войски по тези места. Единият не дразни никого - този в Докторската градинка. Дори и майсторите на графити, за които всяка плоска повърхност е едно предизвикателство, не му посягат. Как да драскаш върху имената на хора, които са си дали живота?

Другият паметник обаче ме дразни и не го искам. Но понеже нито ми се влиза в спор, нито тия, дето го бранят ще ме чуят, ще кажа само, че е хубаво да се знае и да се помни. Затова искам да споделя с вас тези два портрета (със съкращения - бел.р.), които направихме преди години с Андрей Пантев (за тези, които не ни познават, той е отчаян русофил, аз съм ... абе, не съм русофил).

Става дума за две лица, които имат ключово значение, както за избухването на войната, довела до нашата поява върху европейската карта, така и за създаването на един от най-трайните и спорни митове в нашата най-това история, този за "Санстефанска България". Александър II и граф Игнатиев.

"Да се освободи България!"

Според утвърдената практика външната политика, въпросите на войната и мира, както и повечето от останалите проблеми от общодържавно значение през онази епоха са приоритет единствено и само на императора.

От тази гледна точка резолюцията, която Александър II поставя върху писмото на българския екзарх Антим I: Да се освободи България, добива почти мистична стойност. Зад това, разбира се, остават съвсем прозаичните геополитически комбинации на руската дипломация, стремежът към топлите морета и участието на Русия в голямата игра на "реалната политика".

Събитията на Балканите от 1875-1876 г. заварват Русия, както винаги, доста неподготвена. Икономиката е в криза, финансовата й система - разстроена, а армията е в процес на превъоръжаване и преустройство.

Дългоочакваната реформа по въвеждането на всеобщата военна повинност е предприета едва през 1874 г. Забраната за строеж и поддържане на морски бойни единици в Черно море, наложена на Русия през 1856 г., сериозно е подкопала нейната мощ в този район - първият руски броненосец в Черно море ще бъде спуснат на вода едва през 1881 г. В международен план кошмарът от възобновяването на "кримската коалиция" е все още жив въпреки разгрома на Франция във френско-пруската война от 1871 г.

При изострянето на кризата от лятото на 1876 г. царят е този, който до последния момент полага усилия за мирно разрешаване, за да отклони Русия от пагубната плоскост на военния конфликт. Влизането в нова война на Балканите би означавало да се прекрати широката реформена програма и да се вкара страната в още по-дълбока финансова криза. Но въпреки това, Русия е тласната към този нежелан конфликт.

Шерше ла фам

Според някои изследователи през лятото на 1876 г. зад активизирането на кампанията в подкрепа на войната застава една сенчеста групировка, центрирана около императрицата Мария Александровна (германска принцеса - бел.р.). Много сведения и мнения, като се започне от руския консул в Белград Карцов, през военния министър Милютин¹ и министъра на вътрешните работи Валуев², определено посочват императрицата като основен проводник на идеята за военния ангажимент на Русия, което фактически обслужва единствено интересите на германската политика. Съществуват определени данни за сложната дипломатическа игра по включването на Русия във военен конфликт, координирана от брата на императрицата Александър Хеснски, който по това време шета между Виена, Берлин и Петербург, (той е бащата на бъдещия пръв български княз Александър Батенберг.)

През втората половина на 1876 г. кризата донася и нови усложнения на руската дипломация. Както отбелязва Ал. Нелидов (заместващ граф Игнатиев като представител в Цариград), ако Русия не предприеме незабавно действия в защита на българите, християнското население ще загуби всякакво доверие към нас.

Ултиматум или блъф

На 31 октомври граф Игнатиев връчва на турското правителство руския ултиматум, изискващ незабавно спиране на военните действия със Сърбия и сключване на примирие за срок от шест седмици. Успоредно с това в Петербург император Александър II подписва указ за частична мобилизация в южните военни окръзи. Доста изследователи тълкуват тези действия като последен блъф на Русия, отчаяно стремяща се да разреши конфликта с мирни средства.

Преди да се вземе окончателното решение за война, руската дипломация трябва да осигури по дипломатически път тила си, като се споразумее с основния си съперник на Балканите - Австро-Унгария. Преговорите започват още през есента на 1876 г. и на 15 януари 1877 г. в Будапеща е подписана Будапещенската тайна конвенция, която осигурява австрийския неутралитет в случай на военен конфликт между Русия и Османската империя. Според изричната уговорка на страните Австро-Унгария трябва да получи Босна и Херцеговина, а Русия - Бесарабия.

На Балканите не бива да се допуска създаването на голяма славянска държава, като вместо това се предвижда възможността България (т.е. днешна Северна България), Албания и Румелия да станат независими държави. Това е един от ключовите моменти, водещи към бъдещото ни раздробяване на Берлинския конгрес, погребало завинаги възможността за българско национално единение.

Особен интерес представлява и поведението на царя в хода на военната кампания от лятото на 1877 г. Според мнозина съвременници той сериозно се колебае за мащабите на кампанията и най-вече за преминаването на Балкана. Под влияние на дипломатите (Горчаков), настояващи за "малка война", на 18 май 1877 г. е изпратена специална инструкция до руския посланик в Лондон П. Шувалов. Той трябва да информира английското правителство, че Русия ще заеме само територията до Балкана.

За един месец - три промени на плана

Странно е, че главнокомандващият руската армия на балканския театър, великият княз Николай Николаевич, изобщо не е бил уведомен чак до 29 май. Става очевидно, че сред елита на руската дипломация и военно командване съществува хаос и липсва ясен план за воденето на войната. Под натиска на военните царят променя решението си и се връща към първоначалния военен план с крайна цел Цариград. В крайна сметка излиза, че дипломацията и военните действат в различни направления, като в разстояние на един месец военният план е променян три пъти.

След сключването на предварителния Санстефански договор Русия е прекалено изтощена от продължителните военни действия, за да може ефикасно да го защити и превърне в постоянен. Войната й струва 1 114 000 000 рубли при общ годишен бюджет за 1878 г. от 600 400 000 рубли,

Финансовата реформа в страната е провалена, а за руското правителство има само една възможност: чрез дипломатически преговори да опази колкото може повече от постигнатото в Сан Стефано. Тази цел обаче предварително е поставена под въпрос с дипломатическите ангажименти, поети от Русия чрез Райхщатското и Будапещенското споразумение.

За настроенията на Александър II е показателно състоялото се на 12 май 1878 г. съвещание. В него участва и посланикът в Лондон граф П, Шувалов, който представя на императора английските планове за подялба на България. На отправеното предложение Александър II заявява, че за него е все едно дали България ще бъде разделена на две или на три части, и упълномощава Шувалов да подпише тайно руско-английско споразумение, удовлетворяващо английските претенции.³

Изобщо в периода 1878 -1881 г. руската политика е базирана изцяло върху класическите принципи на дипломацията от XIX в. Населението и териториите на Балканите се третират като разменна монета между заинтересуваните страни (Русия и Австро-Унгария) според геополитическите им интереси и планове.

Освобождението на "братята славяни"

В този смисъл е показателно, че още по време на Берлинския конгрес вестник "Стеана Романиеи" изразява негодуванието на румънската общественост срещу размяната на Южна Бесарабия в полза на Русия със Северна Добруджа, отстъпена на Румъния: "Добруджа географски и етнографски не съставлява част от нашата територия. Бидейки от другата страна на Дунав, тя остава едно продължение на България; Добруджа ще стане за в бъдеще една открита рана, един мотив за разногласия между Румъния и България. Тя ще даде място в близко бъдеще на един нов български въпрос."

Но не бива и да забравяме, както изтъкват даже руските изследователи, че Русия гледа на себе си и на своите интереси като на нещо свещено, отвъд простите измерения на геополитиката. Смятайки се за изразител и защитник на интересите на славянството като цяло, тя спокойно си позволява да жертва интересите на отделни славяни в името на голямата и свещена цел.

В този смисъл освобождението на "братята славяни" включва мисията и задължението да се надзирава тяхното бъдещо развитие - нещо, което, както пише Хенри Кисинджър, много лесно може да премине в тиранично доминиране.

За да бъде преглътнат по-лесно този горчив хап, за освободените (тук не може да се си спомним за думите на Левски, че "тоз, който ни освободи, той ще да ни и зароби") трябваше да бъде създаден един мит - нещо, което "ние ви дадохме, но лошата Европа ви отне"!

Митът за Санстефанска България

Мирният договор от Сан Стефано в близък историчесдки план означава за Русия пълна дипломатическа изолация и военна заплаха, която не закъснява да се прояви по време на заседанията на Берлинския конгрес.

Много по-важни обаче са далечните исторически и психологически проекции, които „митът Сан Стефано" създава в нашето съзнание и поведение. На първо място, въпреки привлекателната формулировка за освобождение в етническите граници на българския народ Санстефанска България на практика не е съществувала нито един ден, въпреки че за нейното осъществяване ние водим три кръвопролитни войни.

Изпълнението на тази т. нар. национална програма, създадена пряко от граф Игнатиев, белязва цялото следващо развитие на нова България. Както посочват някои изследователи, митологизацията на Санстефанска България влошава в една по-далечна историческа перспектива условията, при които трябва да действа българската дипломация.

Всяко отстъпление от "идеала", дори с цената на значителни придобивки в други насоки, се дамгосва като национално предателство. Близо четири десетилетия са необходими на българские държавници, за да преглътнат мисълта, че ще е необходимо да се тръгне към подялба на: Македония.

Любопитното е, че когато в хода на Балканската война България получава, а след това губи изключително важната и потенциално богата Източна Тракия, това прави много силно впечатление. Тази област не влиза в границите на Санстефанска България и затова загубата й е преглътната по-лесно.

Митът за Санстефанска България и опитите за нейната реализация в политиката влошиха трайно всички възможности за разбирателство между България и съседните й държави. Заслугата за създаването на този мит, в преследването на който България води три войни и проля потоци кръв, дължим на граф Н. П. Игнатиев.

1 Който дословно казва: "Тя постоянно приканва за решителни действия по Източния въпрос. За щастие царят твърдо държи за мирното направление и не се поддава на женско влияние".

2 Валуев е най-рязък: "Просто е страшно да се видят пружините на движението: една жена - чужденка, и две стари девици, които се стремят да изхвърлят империята през прозореца... Вчера следобед царят намекна на царицата, че тя му напомня за Мария-Антоанета".

^3 На 30 май 1878 г. въпросното тайно споразумение е подписано, с което фактически съдбата на България е предрешена - остава само да се разиграе конгресният театър.