В своя роман "Фатерланд" Робърт Харис си представя един дяволски сценарий, в който Хитлер печели Втората световна война.
Десетилетия по-късно, Великият немски райх се разпростира от река Рейн до Каспийско море. Останалата част от Европа, макар и формално състояща се от независими държави, в действителност е подчинена на нацистите.
Да ви звучи познато? Естествено, че не. Този кошмар никога не се е сбъдвал. За щастие, Германия не управлява Европа
Или пък все пак го прави? Мюнхенският социолог Улрих Бек твърди в новата си книга, че катастрофата в еврозоната е родила ново политическо чудовище: немската Европа. Когато на 1 юли тази година Хърватия се присъедини към ЕС, общността ще се състои от общо 500 милиона души и ще представлява най-големият пазарен и търговски съюз в света.
"Новата немска власт в Европа не се основава на насилието, както е било харктерно в миналото," пише Бек. "Тя няма нужда от оръжия, за да наложи волята си върху другите държави. Тя няма нужда от инвазии, но въпреки това е успяла да проникне навсякъде".
Последният железен канцлер на неговата родна държава Ангела Меркел управлява цяла Европа, налагайки немските ценности на по-слабите нации, подпомагайки южноевропейските страни-членки и компенсирайки раздутите им публични сектори, всеобщото избягване на данъците и дългите им обедни почивки.
"В най-силно засегнатите от кризата държави много хора обаче се считат за губещи, защото политиката на строга финансова дисциплина, преследвана от Берлин и Брюксел, ги лишава от средствата, с които се издържат - а освен това и от човешкото им достойнство," твърди Бек.
Германците, естествено, не виждат нещата точно по този начин
Официалната позиция е, че Германия помага на другите европейски икономики да станат конкурентни в световен мащаб и да изпреварят изгряващите пазари. Ала общественото притеснение е, че Германия смята себе си за държава от трудещи се хора, издържаща цял континент безделници.
"Немските пари се хвърлят на вятъра за фалиралите гърци", твърди заглавието от първа страница на таблоида Bild, а списание Focus публикува на корицата си колаж на Венера Милоска, показала среден пръст на света. "Ако Ирландия и Гърция бъдат погълнати от морето, Германия ще си отдъхне с облекчение," коментира Симон Виндер, автор на "Германия: лична история за древните и съвременните германци".
"Днес Германия ми напомня за Британската империя, натоварена с изоставащи колонии, които трябва да защитава, докато всичко, от което се интересува на практика, е Индия. Проблемът с Германия е, че тя няма своя Индия, а само много еквиваленти на Сиера Леоне".
В Кипър например, немците искат "да избегнат генерирането на морална опасност, награждавайки държава, която се е продала като терен на беззаконието на руснаци, които искат да укрият парите си".
Що се отнася до немските политици - и не само тези от управляващия Християн-демократичен съюз на Меркел, това безотговорно поведение не може да продължава вечно: време е Кипър да се събуди и да се подготви за финансова дисциплина.
Бек твърди, че Германия преподава на Кипър морален урок, а именно, както се изразява той, че "страданието пречиства. Пътят през ада, пътят през финансовата дисциплина, води до рая на икономическата стабилност".
Това е един изключително немски урок, роден от философията на Мартин Лутер и Макс Вебер, основавана на протестантската работна етика. Той обаче не сработва толкова добре в Никозия: оттам произлизат и всички онези плакати "Меркел - капут!", които се развяват от бъдещите бивши служители на Кипърската народна банка.
Какво всъщност получават немците от това, че учат по-безотговорните европейци как да управляват икономиката си?
Според Бек, европейското надмощие дарява нацията с ново усещане за идентичност след десетилетия вина, породена от нацисткото минало. Освен това, то ги освобождава от т.нар. "синдром никога повече" - никога повече Холокост, никога повече фашизъм, никога повече милитаризъм.
Бек твърди, че след Втората световна война и Холокоста, Германия е била не само в икономически, но и в морален разпад. Сега тя се е съвзела и от двете.
Произходът на немското икономическо надмощие предшества настоящата финансова криза. Преди повече от 20 години, Германия прави солидна жертва в името на обединена Европа в Маастрихт, като се съгласява да се откаже от дойче марката, за да може да се роди нова валута.
"Трагедията за германците е, че те виждаха еврото като техния велик и лековит дар за останалата част от Европа - акт на себеотрицание, в което те убиха силната си валута заради общото благо на континента," коментира Виндер.
От падането на Хитлер насам, Германия се чувства задължена да помага за изграждането на Европа, в която най-накрая ще може да бъде трайно преодолян дребнавият национализъм, съсипал континента в рамките на две световни войни.
Всичко е въпрос на "vergangenheitsbewaltigung", което в груб превод означава да се примириш с миналото - в случая конкретно с нацисткото минало
"Германците вече не искат да бъдат смятани за расисти и войнолюбци," казва Бек. "Те биха предпочели да се превърнат в отличниците и моралните просветители на Европа". Спорен въпрос остава дали останалата част от Европа иска да получи това немско просвещение. "Немският рефрен, гласящ "Искам да науча света как да пее" не звучи толкова добре в Тринг или Екстрамадура," коментира Виндер.
Ала такава е тевтонската философия: преди две десетилетия, Германия след обединението е била това, което е днес Гърция - изоставаща икономика с пет милиона безработни. Ала благодарение на неолибералната финансова дисциплина и възприемането на протестантските възгледи, че "страданието пречиства", Германия успява да постигне чудеса. Понастоящем, твърди Бек, немското обединение се използва за модел при управлението на кризи в Европа.
Начело на най-силната икономическа сила в континента, Меркел е в позицията да диктува условията, при които бедстващите държави от еврозоната могат да кандидатстват за допълнителна финансова помощ, подкопавайки демократичната автономност на гръцкия, испанския и италианския парламент. Бек я нарича "Меркиавели" - заигравка с името на Макиавели, която цели да подчертае политическата логика, с която надиграва другите лидери.
Меркел е практическата некоронована кралица на Европа
Вероятно Кралицата на Европа Меркиавели е в правото си да изисква от "новите немски колонии" да пестят заради стабилността - формула, основаваща се на добрите домакински практики на жена, която понякога се представя именно като разумна швабска домакиня.
Канцлерът, описван от Бек, прилича малко на Маргарет Тачър, която също се отнасяше към финансовите аспекти на управлението така, както би управлявала бюджета на собственото си домакинство.
"Има обаче една съществена разлика," посочва Бек. "Тачър направи с Великобритания нещо, за което британският електорат бе гласувал. Това, което Меркел причинява на Европа, няма демократична подкрепа".
Не е изненадващо, че като един добър германец, посветен на края на дребнавия национализъм, Бек призовава за повече правомощия на ЕС, чрез които да се сложи край на недемократичното управление на "кралица Меркиавели".
В миналото бюджетните кредити бяха обвързани с финансовата дисциплина и неолибералната реформа: в бъдещето обаче, твърди Бек, те трябва да бъдат свързани с готовност за подкрепата на нов социален договор в рамките на целия континент, създаден с цел да защитава сигурността на работните места, да разшири свободите и да насърчава демокрацията.
Въпросът е: дали всичко това е постижимо в сегашна Европа?
"Може би звучи безнадеждно утопично и наивно," отговаря той, "ала защо пък да не бъде такова? Погледнете алтернативите." Може би единствено германците, благодарение на мрачното си минало от 20 век, имат такива слънчеви надежди за този затъващ континент.
Това е един различен тип Немска Европа от този, който осъжда Бек - такъв, от който няма нужда да се страхуваме: не облечен в тевтонска финансова дисциплина, а изпълнен с европейски идеализъм, който сякаш отсъства в останалите части на този така циничен континент.
Всъщност германците получават и още нещо - "мъничко, ама радва" - огромни незащитени пазари. Не са балами...
Чинчифоне, тоя път има смисъл в това, което казваш. Преди глобализацията да се зачене, преди комуникациите и транспорта да скъсят разстоянията имаше естетвени лимити за това докъде може да стигне собствеността. Парите като акции за контрол работеха въпреки отклоненията, разширяващите се империи изглеждаха големи, но благодарение на нуждата от овладяване на територии в прекия и преносния смисъл не оставаше много място за ексцесии на собствеността и ако въобще се случваха бяха редки. Нравите също бяха различни, може би отново заради големите разстояния и слаба комуникация, хората бяха по-готови да бранят територията си, което пък беше друга граница за властта на собствеността - тя все пак съществува само където и когато има сила, която да я наложи. Различна беше и собствеността - повече лична, отколкото споделена между непознати събрали се заедно, за да глътнат по-голяма хапка. Днес границите паднаха, но пък и механизмите и силите, които налагат собствеността като принцип се оказаха родени от същите граници, тъй че и те отслабнаха. Ние живеем в свят, който е на ръба на криза на самото си устройство, държавите отслабват, доверието в тях и самата система също, а без тях собствеността вече не е обществен договор, а пиратска плячка и може да се пази само като такава. Лошото е, че ние живеем във вече различен свят и онова, което пазим не са само територии и имане, тъй че и отговорите на въпроса "какво ще стане" най-вероятно не са в рамките на това, което познаваме от миналото. Ако пък намерим само старите отговори, значи сме загубили и сме се върнали обратно в едни по-диви времена, за да опитаме (ако природата ни даде шанса) да се цивилизоваме отново - по някакъв друг начин. Старите отговори ще значат и стари порядки, при които натрупаното до днес, онова което не пасва на възможностите на миналото няма да оцелее в ничии ръце. Чинчиофоне, бих искал да те убедя, че страстите по комунизми и въобще подобни порядки са не просто безпочвени, но и пагубни. Те сравнени с онова, с което сега си имаме проблем са като да сравниш сегашния начин на живот с първобитния. Пътя е друг, може би дори не един, но нито държавите, които са възникнали заради друго, нито корпорациите, които също се коренят в различни условия могат да изпълняват полезна роля в бъдещето, чието идване причиниха, а социализма не е нищо друго освен свръх надута корпорация с пълен монопол. Размяната на ценности в пазара едва ли е по-зле от натуралната размяната на ценности, която създава комунизма и социализма вътре в себе си. Редица икономисти разглеждат фирмите като командни (подобни на социализма) образувания в пазарно общество и сред тия от средата на миналия век има здравословно изглеждаща идея как отношението на броя субекти на пазара трябва да варира посредством инкорпориране и декорпориране на командните субекти и това да балансира средата. Може би са прави, но някак си собствеността като свещено понятие ни отне шанса да турим юзди на процеса и той се оказа, че може да расте и да се изражда до безкрайност - докато започне да заплашва и всички познати форми за контрол над него. Така или иначе нужни са ни нови подходи и нещо, в което да имаме доверие, а не страх. Време е да изтрием ореолите на старите величия и да почнем да мислим с нашите си глави.
@ Крив Макарон "Внимание може да се отдели и на Улрих Бек и неговото твърдение: "Германците вече не искат да бъдат смятани за расисти и войнолюбци," казва Бек. "Те биха предпочели да се превърнат в отличниците и моралните просветители на Европа". Немците ще бъдат "отличниците" в една измислена от тях самите надпревара, докато другите ще се окажат в положението на "неудачници"(Schlechtweggekommenen). Това разделение следва да даде на "отличниците" правото да налагат своята власт над всички, изтъквайки себе си като пример." И кога това е било различно? И какво научиха немците, но и какво научихме ние от миналото и от изкуствените надпревари /естествените са нещо различно, но за надревара на духа никога не е ставало дума, каквото и разни хора да опитват да ни пробутват/? Сега уж една нова нишка се налага – „отличници и морални просветители”. Но колко нова е тя? Да припомним ли, че някога книгите на Хесе бяха горени, а Брехт и Томан Ман бяха прокудени, докато Цвайг се самоубиваше, но Райхът беше новият морален стожер? И това е в съща една епоха, много подобна на днешната, в която отново именно немците трябваше да бъдат морални водители /прозрели едва ли не божествения промисъл/ и икономически отличници – но в икономиката те и тогава бяха отлични. Но колко морални бяха те тогава? И не, не съм съгласна с теб, че тази статия лъха на мизантропия, но такава по Ницше – социална критика в най-висша форма, при него поне /не ми е любимец, но поне познава човешкото, без илюзорни претенции/. Тази статия лъха на късогледство, толкова типично за немците, а то е дори изумително такова явление в едно иначе примерно общество. Сега са в позиция никой да не пие тяхната вина /така, както никой не може да поеме болката на евреите от Холкоста, но при немците с един обратен знак/, но вече изпили я или поне имащи претенция да са го направили, отново нищо незнаещи и нищо неразбрали /изключете ги тези пари и репатрации, говорим за елеменрани човешки неща/ – че не се помага, защото могат, а защото искат. Така и не разбраха, че позицията помощ от позицията на силния /икономически/ е винаги презряна и неискана, винаги позиция на по-големия, който помага, но с едно на ум; и така винаги поставя подпомогнатия в едно положение унизено и недостойно, непримиримо, само по сбе си. И не, тук не става дума за благотворителност или алтруизъм. Говорим си за израстване, най-вече духовно, такова, каквото от толкова време опитват да прокарват – помагам ти, защото искам, но не размахвам пръст, помагам ти като брат, майка или баща, като част от семейството. Помагам ти като част от моята общност, не защото съм виновен, не и защото мога, а защото искам, защото е рационално да се развиваш като мен /или преди мен, все тая/. И ако не можем да надскочим себе си /а може и да не сме способни/, защо пък да не си признаем, че ето на, такива сме, по-близо до животните, не искаме да се променяме, статуквото ни е удобно, да видим от тук насетне какво ... Защо е тази глупост с моралните стожери? Макалистър казва, че ако сме стигнели да стари отговори, значи не сме еволюирали /ако правилно съм го разбрала/, обаче каква еволюция при общества, чиято върховна религия е властта, а единственото, върху което се трепери са шепата тухли и т.н. – собствеността. Защо никой не трепери за собствеността върху знанието? Кой ще открадне това, което е в главите ни, умовете ни, сърцата ни? Стари отговори ... Еразъм даде някакви отговори, даже не отговори, а прости неща, а всякакви хора и от всички страни го обвиниха в страхливост и някакъв странен идеализъм, неповярвали всъщност в самите себе си. Кои са новите отговори и кое /извън шепата тухли/ е толкова новото? Властта, разните форми да потребителска угодия и ненаситна, крайно безцелна алчност? Стари са, колкото света ... Новите ни механизми /и липсата на такива/ са никакви нови отговори, просто преливане от пусто в празно, това е ... Само една уродливост качествено ни различава от по-старите общества, но и тя, мисля си, е последица пак на това пусто желание за контрол и власт – че сами превърнахме технологията, машината в господар на човека, не в служител, не в простичко и ежедневно улеснение, а в наркотик, мощен, така желан ...
мима и чинчифон са прави браво. Пазарите в Европа са незащитени за германски стоки, но са защитени от Китай и УСА. Доминацията на германската промишленост е очевидна в Европа, единствената заплаха е Турция, но тя няма да бъде допусната в свободния европейски пазар. По добре е да се платят задълженията на изоставащите страни, от колкото да се загубят пазарни позиции. Икономическата зависимост и заробване е със същата сила на политическото в някои отношения и по страшно. За философските аспекти не съм компетентен, но винаги когато ти дърпат ушите и искат от теб нещо публично, е унизително.