30 август 2013. Ден, който хиляди българи чакат 30 години. Хора от всякаква възраст се отправят към Националния стадион, за да станат част от спектакъла, който носи много смисъл, дух и революция със себе си. За музикант от ранга на Роджър Уотърс всякакви коментари ще бъдат излишни, всичко е казано и похвалите и суперлативите са заслужени.
Отидох на стадиона ужасно развълнувана и с големи очаквания, които бяха на 100% оправдани - и за момент не съм се съмнявала, че може да бъде и другояче. Исках концепция и смисъл и ги получих, докато слушах любимите си песни на фона на впечатляващата мултимедия, но не мога да скрия, че се почувствах леко разочарована. От нас като фенове.
Време е да спрем да използваме гръмки слова и да твърдим, че сме велика и топла публика, защото това не е така. Бях на терена, в самия център и това, което видях, беше силно притеснително. В това шоу няма мятане на коси и игра на пого, защото The Wall е много повече от един обикновен рок концерт. The Wall има ясна концепция и сюжет - именно това го прави по-различен от всичко останало.
Бирата... преди всичко?
Стана ми неприятно от факта, че за някои хора беше по-важно да си купят бира, отколкото да наблюдават какво се случва на сцената. Мисля си, че бяха объркали посоките и по-интересната сцена бе тази, на която се продава въпросната напитка. Гледах как бурни и устремени хора разнасят пластмасовите чашки по време на целия концерт и се зачудих дали изобщо са обърнали внимание на дъжда от падащите от Стената емблеми на популярни продукти?
Защо в името на една чаша с бира изпускаш няколко песни и смееш ли да твърдиш, че си "гледал" шоуто? Защото Роджър Уотърс не е музикант, на който просто ей така обръщаш гръб. Защото е по-добре да стоиш "приятно вцепенен" и да наблюдаваш какво става там горе, осъзнавайки, че едва ли ще имаш втора възможност за това. А за бирата ще имаш цялото време на света.
Направи ми впечатление и факта, че доста хора бяха дошли на концерта само за да си направят фотосесия. Жалко, че дори не обърнаха внимание на мултимедията на Run Like Hell, която ни показа колко сме жалки, когато не оставяме телефоните и джаджите си дори за миг. Някои "фенове" видимо не знаеха нито концепцията, нито песните от шоуто, но ми остава да се надявам, че тези, които не бяха запознати с творчеството на Floyd, ще си наваксат, след като качат снимките по социалните мрежи.
Онези седем букви
Като стана дума за послания - публикациите по медиите акцентираха на думата "Оставка". Роджър Уотърс направи огромен жест към нас, който естествено беше погрешно разбран. На 21 съм, ходя на антиправителствените протести и скандирам "Оставка" с пълно гърло, но не мога да се съглася, че това беше акцентът на шоуто. А ние сякаш не усетихме докрай шоуто и не следяхме от начало до край депресията на Пинк, построяването и събарянето на личните му стени.
Искаше ми се просто да усетя чистата енергия, да помириша свободата на многохилядната публика. Но сякаш остана нещо недоизказано, премълчано и прилежно прибрано в душевните ни чекмеджета. А имахме възможност! Сега беше моментът, в който да заявим, че ще съборим преградите и ще се пречистим. Поради разбираеми причини избягвам да използвам думата "катарзис", но е най-подходящата.
Та, успяхме ли да преживеем този катарзис и да почувстваме свободата, макар и за 2 часа?
