Някога наричана „източният Париж", румънската столица Букурещ е град, изпълнен с богато украсена архитектура, барокови дворци и озеленени булеварди.
Но под именията и площадите има втори град, който туристите не виждат - подземно царство на бездомници и наркомани, живеещи в огромната канализационна мрежа на града.
Там почти всички са ХИВ позитивни, около една четвърт имат туберкулоза, но са оставени да гният в мрака, свити около тръбите на отоплителните системи и дишащи лепило
Лидер на този град на порока е човек, наричащ себе си Брус Лий - прякор, останал от дните му на улични боеве. Баща, ментор и дилър на дрога за всички, той осигурява безопасност - и безкрайни запаси от лепило - на „канализационните деца" на Букурещ, много от които живеят там още от падането на комунизма преди две десетилетия.
Стоим пред Северната гара на Букурещ, в проливния дъжд, чакайки покана. Можете да пътувате до сърцевината на Европа от тази гара, но нашето пътуване ни води само на няколко метра оттук.
На повърхността държавата, приета в европейския клуб, полага големи усилия да положи ново начало.
Има обаче и друга Румъния - тази под земята
Когато Чаушеску пада, има десетки хиляди деца в сиропиталища и държавни 'центрове за грижи' в Румъния. Но през 1990 серия от доклади разкриват колко кошмарни са условията там. Там цари игнориране на децата и жестокост, напомнящи за концентрационните лагери.
Какво се случва с тези деца? Някои от тях са се преселили в тунелите под Букурещ, където дрогата изобилства, а някои от тях вече имат свои деца.
Входът към този подземен свят е дупка в паважа на островче сред уличното движение пред гарата. В късния следобед те започват да се будят - и изпълзяват изпод земята като зомбита.
Сред тях е и малко момче - Нико, което изглежда на около 12 години. Разбираме по-късно, че този „малък" Нико е всъщност 17-годишен, но развитието му е забавено от употребата на наркотици. Той се съгласява да предаде долу, че искаме да се срещнем с "големия шеф".
Този подземен свят, както научаваме, си има господар и може да се слезе долу само след покана. Няколко часа по-късно получаваме вести, че той се е съгласил да ни приеме.
На ръце и колене изпълзяваме в мрака - и в паралелната вселена
Жегата е първото, което те посреща. Тези стари тунели са били част от грандиозния план на Чаушеску за централно отопление на града. После идва миризмата - на боя за метал, наречена Aurolac, дишана от наркоманите от малки черни торбички. Накрая идва музиката.
Тунелите са електрифицирани - и има гето-бластер, от който кънти дискотечна музика. Ако имаше нощни клубове в ада, вероятно усещането би било същото. Ние сме в първия кръг на ада - те го наричат "офиса". Опитваме се да не зяпаме прекалено.
С периферното си зрение виждаме жена със спринцовка между краката; малко момче, гледащо ни с торба с лепило на устата, свиваща се и разширяваща се като черно сърце. Почти всички тук са ХИВ позитивни, една четвърт имат туберкулоза.
Всички те са на път към „касата". Там е „Брус Лий" - полугол, с ръце и крака, покрити с дебели вериги и катинари, коженото му яке без ръкави е покрито с ключодържатели, брошки и медали. Ръцете и стомахът му са покрити от плетеница от татуировки и белези от дълги години на самонараняване.
Той посочва татуировка от вътрешната страна на бедрото: „Брус Лий, кралят на канализацията"
Повелителят на канализацията ни пита дали сме донесли нещо за котетата. Две котета се подават от "касата". Той отваря консерва със сардини за тях, а те се заемат да ги поглъщат лакомо на рафта пред очите на опашката от наркомани.
За около лев Брус продава кутии с боя за метал, наречена Aurolac. Предлага се - и се инжектира от мнозина - и синтетична дрога, подобна на метадона. На шкафчето, където той държи наркотиците, има снимка на малкото момче, което видяхме отвън - Нико.
„Той е мое дете, осинових го от улицата. Той има много проблеми - дрога и какво ли не още", казва подземният властелин. 'Забраних му да използва инжекции, така че е само на Aurolac. Но беше вече твърде късно".
Ще се върнем пак към съдбата на Нико, но междувременно е време за туристическа обиколка из тунелите. Брус Лий ни казва да го следваме и се пъха в нов тунел. Мястото гъмжи от кучета.
Има достатъчно място в тунела, за да минат групичка малки кутрета. Научаваме, че те никога не са виждали дневната светлина. След още няколко минути пълзене, стигаме в следващия кръг на ада - спалнята на Брус. Той ни показва още една татуировка - на момче в шорти.
'Това съм аз като дете. Майка ми ме е изоставила в болницата, три дни след раждането ми. Отгледали са ме сестрите там. Израснах в сиропиталища, а когато Чаушеску падна, се оказах на улицата. Живея в канализацията от дете, с много други, които вече са мъртви.'
В подземното феодално владение на Брус Лий цари извратен ред
Социалните работници ни казват, че той се опитва да пази малките деца от педофили. Той плаща пари за "защита" на местна гангстерска банда. По-малко вероятно е наркоманите да умрат долу, защото той им предлага своеобразна безопасност и топло място, където да спят. Следващата спирка е част от тунелите, наречена "Хотелът".
Минаваме през стая след стая. Има снимки по стените на някои от тях, в една има телевизор с порцеланова котка отгоре, в друг - изкуствена трева. През зимните месеци мястото е пълно с хора. Сега там има само няколко двойки, лежащи на 'тревата', държащи се за ръце.
"Виждате ли какво съм направил с това място?", казва доволно Брус.
„Повечето от хората тук са от домове за сираци. Опитах се да ги организирам. Искаме да докажем, че не сме такива, каквито смятат, че не сме изметът на обществото, плъхове или затворници. Системата не се грижи за тях. Те идват при мен за храна, топлина, бащински съвет, разбиране. Ние сме като семейство, искаме да бъдем семейство тук - и точно това сме".
Той казва, че иска да ни отведе „горе", да се срещнем с жена на име Ралука, която е създала неофициално убежище за хората от канализацията. Връщаме се обратно на лакти и колене и изпълзяваме навън от друга дупка до автобусна спирка.
Група смутени пътници ни гледат
Така започва последната странна част от нашето пътешествие. Брус Лий, друг мъж на име Алекс и около 15 кучета крачим из Букурещ. На открито Лий изглежда нервен и усърдно диша лепило от торбичката с Aurolac.
Когато пристигаме в убежището, Нико излиза. Брус го прегръща с едната ръка. Миналата година Нико се е разболял от СПИН и едва не е умрял в болницата.
„Брус беше единственият, който ме посещаваше в болницата, ежедневно", казва момчето. „Той ми носеше пари, натурален сок и сладки. Той и г-ца Ралука. Те бяха единствените".
Когато родителите на Нико се разделят, баща му го води на сметището край Букурещ. Той прекарва дните си там в ровене из боклука, опитвайки се да намери неща, които да продаде, докато баща му пие. В крайна сметка Нико избягва, започва да взема наркотици и да живее на улицата.
Брус Лий не му позволява да си инжектира дрога, но лепилото го белязва завинаги. Нико отчаяно се нуждае от сериозно лечение с антибиотици, но държавната болница не може да го лекува, докато той още диша лепило.
Когато Ралука пристига, вече се смрачава
Под дърветата в задния двор тя говори брутално, запитана какво мисли за това, че Брус Лий продава дрога: 'Иска ми се да го убия, да го накажа. Но за благото на хората на улицата, не мога да го сторя. Те зависят от него'.
Брус Лий се приближава и прегръща Ралука. После Нико се намества между тях и се усмихва. И осъзнаваме, че това са единствените двама възрастни в живота на Нико. Брус Нико е отвел умиращия Нико при Ралука. Ралука на свой ред е осигурила професионална помощ на Нико. Това е нетрадиционен метод на лечение, но той е помогнал на младото момче, поне донякъде.
„Ние сме семейство", казва Ралука. „Имаме си своите проблеми, но сме семейство".
Докато светлината гасне, имаме време да снимаме тримата. Пъстър, объркващ, семеен портрет. Пълен с мрак и светлина.
