Този път представяме гледната точка на един от нашите читатели по случая Катуница...
Гледам репортаж след репортаж, чета поредната статия, поредния коментар, поредния расистки пост и усещам как ужасът ме завладява бавно и по вените ми пропълзява тръпка от страх...
Случилото се в Катуница като че беше претекстът, от който хората имаха нужда, за да се превърнат в животни. Изумява ме безмълвието пред поредното увеличение на цената на парното, двойното поскъпване на стоки от първа необходимост, видимите парадокси в решения на правителството, съществуването на ръба... И от друга страна, проявяването на "гражданско съзнание" веднага, когато се засегне земята, родът, кръвта.
Това ли е да бъдеш гражданин? Тогава ли ставаш българин? Така ли се чувстваш герой, патриот, като Ботев и Левски може би?
Аз виждам и разбирам, че българинът трябва да облече своето недоволство и нетърпение с идеология. Но не е тази моята идеология, която престъпва един закон в защита на друг, потъпква едно човешко право за сметка на друго и иска да пролее кръв.
Защото кръвта е червена. Без значение дали отвън си бял, черен, жълт, зелен или лилав - кръвта ти е червена!
И ако сме неспособни да удържаме социалния ред в рамки, които не владеят спектъра на всички външни цветове, то тогава трябва да виним единствено себе си.
Случайно видях шествието, което се придвижваше към Народното събрание. Протестиращите бяха на видима възраст 15-25 години, гордо издигнали трибагреника, крещейки лозунги като "Цигани, умрете!".
И тук моята теория за насъбралия се гняв от мизерстване и беззаконие през годините на прехода започна да се разклаща. Какво сме видели, ние децата, от прехода? Нима някой под двайсет години може най-малко да изброи правителствата, дефектните системи и реформи?
Някой знае ли размер или разлика в БВП, проценти на безработица, инфлация? Не. Имената, които вероятно изплуват, са на Васил и Георги Илиеви, Иво Карамански и т.н. Сякаш те шепнат всяка вечер по телевизията "колко е на зле държавата".
И ние слушаме. И попиваме. И като всяко малко дете искаме виновния, искаме да накажем, да разкъсаме. Да убием различния, да премахнем този, който според нас е облагодетелстван - автоматично с това - причинител на всички наши неудобства.
Жестоки деца!
Аз знам, че и това ще отмине. Не мога да знам обаче дали всеки следващ път няма да е по-зле от предишния.
Скърбя за Ангел и Павел, както за всяко едно погубено бъдеще. Почивайте в мир!
Дано тяхната гибел не донесе още смърти и не разруши мира тук.
Нека да бъдем граждани на правова държава. Нека я изградим такава, каквато искаме да бъде - без да я рушим преди това. Без да я градим върху земя, пропита с кръв и отпечатъци от стъпки, водещи към границите.
