По повод поредната внезапна драма с митническия лиценз на най-голямото в страната производствено предприятие, бургаския "Нефтохим", споменах, че българските власти се държат като завоевател на вражеска държава.
И получих дузини колегиални (и не дотам) забележки, сковани по модел: "А ти какво предлагаш - да поставим монополиста над закона?" Няма спор и всеки разумен човек веднага приема аксиоматични постулати на правовата държава като "Законът е един за всички" и "Всеки е длъжен да спазва закона". Няма спор. Но има ловко избягване на важния за една пазарна икономика въпрос:
проблемът за разума на закона
и основаните на него действия на администрацията. Когато властта гордо заявява: "Ние налагаме закона такъв, какъвто е!", тя всъщност хитрува. Защото "законът" (отдавна вече) не са свещените скрижали, дадени от Бог на Мойсей навръх планината Синай, нито пък сурите, низпослани от Аллах на неговия пророк в Мека и Медина. Законът днес не е вечно и неизменно Свето писание.
Даже и авторството на избраните от народа представители в парламента е само номинално. И децата знаят, че законът се списва във ведомствените кабинети, след това партийната машина на мнозинството му осигурява безропотен галоп през залите на парламента. А в пресния случай с бургаската рафинерия нарушена в крайна сметка се оказа митничарска наредба с номер 3. Така че
законът не е удобен заслон
за оправдание на слабостите в политиката, още по-малко - за укриване на пропуски на администрацията зад законовото върховенство. Законът е само едно средство на политиката. Ние с право очакваме политиците да приемат такива закони, а администрацията да ги прилага така, че оптимално да са защитени правата на всеки от нас, а в същото време да стимулират бързо развитие на конкурентоспособна икономика - единствената гаранция, че утре българите ще живеем по-добре от днес.
И когато се стигне дотам, че в името на закона трябва да се спре насила производството на значимо за икономиката на страната предприятие, в което хиляди българи изкарват прехраната си, и което дава важна част от националния доход, аз не мога да видя в този акт велик героизъм на митническите власти, а съзирам в него недъг на контролната система. Според мен
инфарктните актове са провал
на цялата администрация, която ги е допуснала. Работата на държавния чиновник не е да преписва и залага в българския закон правилата на най-развитите държави, а след това да стои безучастно, докато фирмите се мъчат да се справят с тях (или пък недобросъвестно да ги заобиколят).
Докато мине законният срок, след който чиновникът има право да удари нарушителя с големия чук между рогата, да му отнеме лиценза или да го съсипе с най-драстичните санкции. Не ме убеждава наивното повдигане на натежали от отговорност рамене: такъв е законът, ние друго не можем да сторим.
Законът е такъв, какъвто го напишем,
и според мен е отговорност на цялото общество (всеки може да прочете внесените законопроекти и да даде мнение). Но най-вече на ресорната администрация, защото тя е длъжна да го оцени с професионален поглед и няма извинение, ако е бляла или е неука, недалновидна и пр.
Например сегашният случай: щом митничарите са виждали, че "Нефтохим" се помотва с месеци, не прави проекти за удовлетворяваща властите и свързана с митниците система за измерване, те трябваше да предложат да се допълни законът и да им даде възможност за предварителна намеса.
За да не стигнат до фатални мерки, трябваше да предложат законодателят да допълни закона с междинни срокове за проектиране и изпълнение, право на властите да дават задължителни предписания и да глобяват фирмите, които не започнат навреме нужните действия.
Все си мисля, че кризисни щабове трябва да се правят, преди да се катурне колата, преди да се врътне кранчето, преди да се дръпне шалтерът. Разумният администратор мисли и взема мерки отнапред, за да не стигне до криза. Добрата администрация не поражда рискове, а ги намалява. Защото рискът е загуба. И още:
за цената на контрола
Аксиома във финансите е, че който избегне всички рискове, няма шанс за печалба. Ако измислим съвършена контролна система, която да гарантира, че няма да бъде нарушена ни буква от закона, тя ще е тъй скъпа, че ще обезсмисли самата контролирана дейност. Та няма да има какво изобщо да се контролира. Само ако затворим всички производители, ще сме сигурни, че сме изтребили всички нарушители.
Това ли е цената? Мъдрата политика и вещото законодателство се познават по това, че търсят оптимум в закона и слагат юзди на администрацията, за да не вреди, докато пази. И винаги държат сметка за разходите, които законът налага на изрядните фирми - цената на контрола има предел и това е онази сума, която фирмата може да отдели, за да спази нормите на закона - и въпреки това да остане способна да се конкурира и да продава, за да продължи да произвежда.
