Българската публичност отново е огъната под тежестта на една драматична сянка. Сянката на насилствената смърт, дебнеща по върховете на държавата в Държавата.
Очертанията на силуета обаче са комични, бутафорни и изглеждат като нахална фикция. Обвинението е обявено за абсурдно, а жертвата се държи като палач. Семейни медии остават слепи за съдебни решения и издават присъди на един от доскорошните си идоли.
Смазващо грозния разрив между Цветан Василев и Делян Пеевски - бивши "неформални" корпоративно-търговски партньори - прие формата на булевардно криминале. Колабиращят конгломерат на този тандем роди пореден фарс - банкерът искал да убие "успелия млад мъж", когото приемаше за свой син.
На публиката беше предложена безобразно бездарна и банална драматургия, която обаче проработи. Защо? Защо крайно съмнителния казус с планираното покушение срещу депутата от ДПС Делян Пеевски не намери място в секцията с вицове, а се превърна в основен национален сюжет и мотор за могъща обществена манипулация?
Защото има нещо мрачно привлекателно в идеята за политическо убийство. Заговорът срещу знакова фигура вълнува въображението и произвежда заглавия. "Мократа поръчка" е лепкав лубрикант за интимни контакти между медии и власт.
Покушението е изкушение
Бойко Борисов също се възползва. Точно когато си отиваше от управлението по време на февруарските протести от 2013-а, той съобщи от парламентарната трибуна, че е "поръчан" от Ахмед Доган. Николай Бареков - отчаяно копнеещ да копира Борисов - безхитростно опита да се стилизира като жертва на задкулисен заговор за физическото му премахване.
Затова в момента, в който чух за "готвеното убийство на Пеевски" изпитах усещане за дежавю. "Очистването" се явява нещо като катарзисно състояние за мръсни политически души. Умъртвяването съживява драмата в иначе баналните бакалски сметки.
Ликвидността на капиталите и погасяването на кредитите не са толкова интересни, колкото физическото ликвидиране на човешки активи с лихва от "кръв и лой", ако трябва да използваме един актуален "веждизъм". Насилствената смърт е финално решение с потенциала да замъгли разума за сметка на емоциите. Когато публиката започва да следи за дупки в сюжета идва времето на ултимативният конфликт.
С операция "Мокра поръчка" логиката е хирургически премахната от обществения организъм
Зрителят не трябва да мисли, а да чувства, играе се по струната на емпатията. Когато картата с мрачния жътвар е извадена на масата, значи всичко вече е възможно. Планът за предсрочно похарчване на живот служи едновременно за ловко изкупуване на вина и замитане на следи.
Убийството е сюблимен символ в българския политживот и открива прекрасна възможност за бърз заем на значимост. "Поръчаните" си пазаруват историчност. Политическите покушения предлагат огромен ресурс от паралели и алюзии с митологизираната насилствена смърт на държавници - Стефан Стамболов, Димитър Петков, Александър Стамболийски... В по-ново време отправна точка за събитийност си остава убийството на Андрей Луканов. Има и още нещо.
"Убийството предлага обещание за огромно облекчение"
Тези думи на Норман Мейлър се оглеждат в една особеност на българската социална психология - колективното желание за наказание на политическата класа. Споделеното искане властимащите да платят с кръвта си за съсипването на България и епическия грабеж, е слонът, който често се правим, че го няма в стаята на публичното пространство.
А той е там, храни се гняв, омерзение, унижение и расте. Бивните му са дълги, извити и готови да пронижат тези, които съзнателно унищожиха институциите. Критична маса от българския народ просто иска да ги види застреляни, заровени, взривени и отровени, обесени, пребити, пробити и студени. Само на думи, да, но именно качеството на езика определя качеството на мисълта.
Добрата драматургия разчита на изграждане на съспенс, който достига до кресчендо и кулминира в насилие. Българският преход е трилър с постоянно покачване на напрежението, но без задоволителна за зрителя кървава развръзка.
За мнозина неуспешния атентант срещу Ахмед Доган подейства като екстремна възбуда лишена от еякулация. Българите не сме "родени убийци", но в колективното ни съзнание съществува тази тревожна фиксация по ненаказания злодей. Иска се крайната санкция срещу лошия. Прави се паралел между разстреляния Чаушеску и чествания Живков.
Вероятно "поръчващите се" политици изпитват и подсъзнателно желание да удовлетворят макабрените желания на хората, да им позволят да фантазират насилието, да доближат - макар и само през говоренето - екзалтиращата "ешафодна справедливост".
Всичко това е опасно и нездраво. То може да се намери изява в света на изкуството - в книги, филми, картини, но не трябва да се изговаря като реалност. Защото ще стане. А убийството в действителността е ужасно изтощително, както казва Албер Камю.
