Някой във Франция преди време беше превел "Време разделно" на Антон Дончев като Les Cent Freres de Manol - "Стоте брата на Манол". Това е допустимо - издателят е този, който решава с какво заглавие публикува нещо - и при книгите, и във вестниците. В България обаче друг някой направи каталог какви български книжки са преведени във Франция, и го пусна на български. Така срещу името Антон Дончев се замъдри романът му "Стоте брата на Манол".
Това е недопустимо. Такъв роман Дончев няма.
И ние така си превеждаме сега либийската революция, пращаме екипи да снимат освободилите се от гнета, и комисари да ги хранят, а освободените налитат да бият операторите с гневното "Не ме снимай, куче!" ("Куче" е голяма обида в ислямския свят. По-обидно е само "прасе".) Пишем, че въстаналият народ отхвърля диктатурата на сатрапа, но синовете на сатрапа обясняват как пирати ще завладеят страната и тя ще стане втора Сомалия, ако се катурне "Бащата на джамахирията". И ни викат: вие си правите ваш превод, ама верен е нашият. Саркози днес зове към Кадафи: "Иди си", но докато ставаше дума за нефт, сърбаше с него чай в шатрата му и го приемаше в Париж дружески, пък полковник Муамар му крепеше брака със Сесилия и го потупваше отвисоко: що така се оставяте бе, съберете се пак,
наскърбявате ме душевно
Кадафи винаги ми е изглеждал неприятен, налудничав, маниакален. Според познавачи на Арабския свят обаче той е твърде опитен политик с големи манипулативни възможности. Който успява с ловка ръка да противопоставя, обединява и управлява често несходните едно с друго племена, формиращи разнородния етнически състав на страната му. Диктатор ли е? Разбира се. Той ли е наредил да извършат атентата над Локърби, както сега твърдят враговете му в самата Либия? Силно допускам, че да. Прилича му. Той ли е наредил да отровят децата на Бенгази, та после подло да обвини българските сестри? За самото отравяне се съмнявам; според мен обвинението е част от присъщата на по-първичните народи склонност към пропагандни крайности, а не към детайлно изследване на конкретните факти.
Но нему ли целуват ръка угодничещите, некомпетентни клакьори? Нему. Харчи ли цялото му обширно домочадие несметни пари, отклонени от държавния бюджет за семейна угода из европейските и световните курорти? Харчи. Прав ли е един от синовете му, любовникът на наша Дафинка, да й каже: "Аз нямам приятели, а само слуги" - прав е. (Нашето момиче дори твърди пред "Мейл он сънди", че Саади често биел пред самата нея своя антураж. А хората от антуража си траели, явно смятали тая практика за от бога дадена, съвсем в реда на нещата.)
Всичко това убеждава заедно с кадрите на въстаналия народ, че в случая с Либия става дума за люде с много различни ценности. Че дрането на пленения враг като акт на правосъдие вероятно е още актуална практика в тези
богати на нефт и газ пустини,
но ние няма как да си го преведем другояче, освен като садизъм. Че отхлупването на похлупака на диктатурата, което ЕС и САЩ колебливо поддържат, ще докара период на страдания и гибел за най-незащитената част от тамошното население. Както впрочем е ставало в историята много пъти, уви - става и сега.
Но не е ли светът вече достатъчно зрял и достатъчно единен, за да си изработи не само стратегия, но и кодекс във взаимоотношенията с диктатурите и диктаторите? Ако Саддам е диктатор, защо го крепиш и въртиш с него далавери, а после му нападаш страната, за да го сваляш и бесиш с показен процес? Ако Милошевич е диктатор, а Хашим Тачи - бандит, защо удряш страната на първия, за да правиш втория министър-председател? Ако Муамар е диктатор, то не се ли вижда това веднага, а трябва да минат десетилетия, за да го прозреш и кажеш в лицето му? Далаверата или принципът движат световната политика? Или когато принципът движи далаверата, е принцип, а когато не я движи, е наивност, утопия, "нецелесъобразност"?
Разбира се, знаем, че победителите пишат историята. И че ако въстават наши приятели, е борба за освобождение и народен фронт, а ако въстават наши врагове, е сепаратизъм, бандитизъм, тероризъм. Знаем го, но вече
не ни е задоволително
В епохата на глобалната мрежа всеки превод стига бързо довсякъде, предполага се, че това увеличава възможността за политическа емпатия и обективност. Ако в епохата на Манол и братята му помохамеданчването е следствие на военно надмощие, то в епохата на Кадафи и синовете му "подемократичването" не може да е друго освен дело на узряло за това население.
Само че кога населението е узряло? Доколко? И кой преценява? За съжаление преценката все още силно зависи от изгодата. Често и само от нея зависи. А този превод не ми харесва, не е точен. Мирише на постсредновековие.
