"Буквално преди дни се бояхме от китайците," пише Пол Кругман в New York Times. "Сега се боим ЗА тях." Той е сред много видни коментатори, очакващи трус във втората най-голяма икономика в света.
Три показателя обобщават опасенията им: ръстът на икономиката се е забавил до 7.5%, от по-ранните си двуцифрени темпове; нивото на инвестиции остава на невъзможни за дълго поддържане нива (над 48% от БВП); и задлъжнялостта на китайските фирми, домакинства и правителството е нараснала притеснително - според някои оценки до 200% от БВП.
Опасенията за икономическия ръст бяха леко облекчени този месец, когато Китай регистрира силни показатели за търговията и индустриалното производство (нараснало с 9.7% през годината до юли). И все пак под цикличните ръстове и спадове, Китай без съмнение констатира, че темповете му се забавят.
Комбинираният производствен капацитет на китайските работници, капитали и ноу-хау задава максимална скорост на икономиката, определяйки доколко бързо тя може да расте без инфлация.
Също така той определя и колко бързо тя трябва да расте, за да се избегне неизползван капацитет и ръст на безработицата. Последните данни показват, че устойчивите темпове на растеж са по-близки до настоящите в Китай - 7.5%, вместо до 10-процентния ръст, с който икономиката се очакваше доскоро да се развива.
За много икономисти това структурно забавяне е неизбежно и очаквано. То бележи еволюция в модела на растеж на Китай, тъй като свива технологичната празнина между страната и водещите икономики и измества повече от ресурсите към услугите.
За Кругман обаче забавянето застрашава модела на растеж на Китай с пълно отмиране
Според него Китай е останал без "излишни селяни". В миналото вълните китайци от провинцията към фабриките и градовете са поддържали заплатите ниски, а възвращаемостта на инвестициите - висока. Сега обаче тази вълна се е забавила и в някои случаи дори върви към отлив.
Китай вече не може просто да расте, отделяйки капитали за новата работна ръка, пристигаща от полетата. "Разширяването на капитала" сега вече трябва да отстъпи на "задълбочаване на капитала" (тоест внасяне на повече капитал във всеки отделен работник).
И ако това стане, инвестициите ще пострадат от "рязко спадащата възвращаемост" и ще "спаднат драстично". И тъй като инвестициите са толкова голям източник на търсене - осигурявайки почти половината от него - подобен спад би бил невъзможен за компенсиране. Китай, на практика, според него е опрял във "Велика стена". (Метафората е толкова очевидна, че може да се види дори от космоса.)
Въпросът е дали опасенията на Кругман са оправдани. Принципно той е прав за това, че Китай остава без "излишъци" на работна ръка. Провинциите на Китай вече не са толкова пренаселени, че хората да могат да ги напуснат, без да се усети отсъствието им.
Сега, когато те напускат, пазарът на труда се засяга и заплатите нарастват на места, където са изоставали. И за да изкушат тези хора, заплатите трябва да растат и на местата, за където те ще заминат.
И все пак Кай Фан от китайската Академия за социални науки смята, че Китай е изчерпал резервите си на излишна провинциална работна ръка още през 2003 г. Ако икономиката е трябвало да се забие в еквивалента на Великата китайска стена, това е трябвало да се случи още преди десетилетие.
А всъщност икономиката оттогава насам се радва на забележителен растеж (поне ако вярваме на официалните статистики). От известно време преходът на работна сила от земеделието към индустрията и услугите не е главен източник на успеха на Китай.
От 1995 до 2012 г. този преход е добавил само 1.4 процентни пункта към годишния растеж на Китай, казва Луис Куижс от Royal Bank of Scotland. Вместо това растежът напоследък идва от повишаването на производителността на работниците в индустрията, не от внасянето на нови кадри в нея.
С други думи, Кругман се опасява от изчезването на модел, без който Китай вече се оправя перфектно
Той и други уважавани анализатори, като Майкъл Петис от Пекинския университет, определено са прави да критикуват Китай за високия дял на инвестициите, защото той е източник на голяма неефективност.
Инвестициите би трябвало да разширяват капацитета на икономиката да отговаря на нуждите на потребителите си или експортните си пазари. Но в Китай, по думите на Кругман, много от инвестициите са сизифови: те просто увеличават капацитета на икономиката да разширява собствения си капацитет.
И все пак прекалените инвестиции не са все още източник на нестабилност, благодарение на система, разчитаща на "пленените спестяващи". Тъй като правителството задава таван на лихвения процент върху депозитите, банките плащат по-малко на вложителите и вземат по-малко от корпоративните кредитополучатели - което е на практика данък върху спестяванията на домакинствата и субсидия за държавния бизнес.
Според анализ от 2012 на Ил Хун Лий от МВФ, този трансфер от домакинствата към големите кредитополучатели се е равнявал средногодишно на 4% от БВП през 2001-11. Тези субсидии позволяват на големите фирми да инвестират в проекти, които иначе биха били нереализуеми.
Авторите на анализа смятат, че делът на инвестициите в Китай би трябвало да е по-близо до 40%, отколкото до 48%. Изкривяването обаче може да се поддържа, докато вложителите продължават да го финансират - а като се има предвид китайският контрол върху капиталовите излишъци, не е като те да имат голям избор.
Очевидно е, че Китай трябва да понижи нивото си на инвестиции
Критиците обаче пък казват, че по-ниските нива на инвестиции биха довели до срив. Техните опасения отразяват 70-годишен модел на растежа, създаден от Рой Харод и Евси Домар, в който икономиката балансира на ръба на острието между бум и катастрофа.
Моделът признава, че инвестициите играят двойна роля в икономиката. Те са и източник на допълнителен капацитет, и източник на търсене. Понякога тези две роли работят за противоположни цели. Ако растежът се забавя, икономиката няма да има нужда да добавя толкова много капацитет.
Това подсказва нужда от по-малко инвестиции. Но тъй като разходите за инвестиции са източник на търсене, по-малко инвестиции означават също така и по-малко търсене, което допълнително понижава растежа. И избягвайки излишния капацитет, в крайна сметка икономиката създава допълнителен.
Доколко обаче този модел е приложим към Китай?
Страната има един от най-високите дялове на инвестициите в икономиката и един от най-стабилните темпове на растеж. Предполага се, че е така, защото инвестициите донякъде се ръководят от правителството, което насърчава повече капиталови разходи, когато другите източници на търсене са слаби, и обратното.
Притежаваните от държавата китайски компании и инвестиционните инструменти на местната власт може и да не разпределят капитала към правилните цели, но поне го мобилизират в подходящите моменти.
И наистина, неефективността на китайските инвестиции може би е една от причините, поради която той няма да създаде по-голяма нестабилност. Лий и съавторите му изтъкват, че Китай сега се нуждае от дори още по-големи инвестиции, за да генерира същото ниво на растеж. Но резултатът е, че същото ниво на инвестиции е съвместимо с забавящите се темпове на растеж.
Песимистите се опасяват, че по-бавният растеж ще изисква по-малко инвестиции в капацитет, което на свой ред потиска търсенето. Ако обаче причината за по-бавния растеж е намаляване на ефективността на инвестициите, то по-бавният растеж ще изисква също толкова инвестиции, точно защото осигурява по-малко възвращаемост.
Критиците на високите инвестиции в Китай се опасяват не само за излишния капацитет, но и за задълженията, които остават след него. Като цяло Китай е спестовен: спестяванията в страната са дори по-високи от нивата на инвестиции. Вложителите и инвеститорите обаче обикновено не са едни и същи, а между тях е китайската финансова система, прехвърляща огромни ресурси от първите към вторите.
Задлъжнялостта на китайските фирми се е равнявала на 142% от БВП миналата година, според Goldman Sachs, а инвестиционните инструменти на местната власт са имали задлъжнялост от още 22.5%. Въпреки че е невъзможно да бъде пресметнато точно, лошите кредити може да се равняват на еквивалента на четвърт от БВП на Китай.
Въпросът е, че макар Китай да понесе някои от минусите на ранните фази на американското забавяне на растежа, със сигурност банковите трусове там няма да се състоят
Китай ясно е показал, че няма да допусне който и да е от големите си финансови посредници да фалира, както това се случи с Lehman Brothers в САЩ. Инвеститорите може да спрат да купуват инструментите за управление на богатството (WMP), които косвено финансират т.нар. сенчеста банкова система на Китай.
Небанковите институции обаче са по-малък източник на финанси в Китай, отколкото бяха в САЩ. И ако инвеститорите спрат да купуват WMP, те вероятно просто ще преминат към традиционни банкови депозити.
Банките поради това се очаква да успеят да устоят на кредитен срив от типа, който съсипа американската икономика. Плюс това правителството там има огромни възможности при нужда да използва парични и фискални стимули.
Китай не е чужд на икономическото преструктуриране. През последното десетилетие дeлът на заетите в земеделието е спаднал от 50% на около една трета от работната ръка. Износът е спаднал от 38% от БВП през 2007 до 26% м.г., а услугите вече допринасят толкова за икономиката, колкото и индустрията.
И този огромен трус на заетост и производство се е случил в икономика, която не е спирала от много време да расте с около 10% годишно. Китай изглежда вече е доказал, че може едновременно да еволюира и да се разширява икономически.
