Може би ви се е случвало да се запитате дали нейде из дебрите на обществения живот не се намират и такива сфери, в които капитализмът трябва да се допуска с повишено внимание.
На мен ми се случи да се запитам сравнително скоро, когато съвсем случайно ми попадна един документ, озаглавен "Тригодишна програмна визия и стратегия на Българската национална телевизия". И не само ми попадна, но се оказа, че трябва да оформя и лично мнение по него.
И понеже по душевен строй съм дървен философ, започнах да се питам приличат ли медиите на нещо друго или не приличат.
Въпреки че много често на нищо не приличат, медиите все пак се родеят по определени признаци и с други сектори от обществената дейност. Има например такива, в които е грешка да се оставят капиталистическите отношения в техния чист вид. Такива, например, са образованието и здравеопазването.
При образованието, с изключение на крайно корумпирания принцип "парите следват ученика", да речем положението не е толкова брутално, защото обществото все още упражнява някакъв контрол върху учебното съдържание.
Но в здравеопазването, откакто лечебните заведения са търговски дружества, положението не е трагично, а е направо страшно. На здрави хора се извършват скъпи (и опасни) процедури, само заради търговската печалба; икономическата, бизнес логиката на здравеопазването е такава, че то има интерес не от здрави, а от болни хора и то не от инцидентно, а от хронично болни хора. Иначе няма работа, няма бизнес.
Кога за последен път бяхте на лекар, който ви каза: "нищо ти няма!"? Целта на "пазарното" здравеопазване не е човекът да е здрав, а да е хронично болен и тази цел се преследва от управителите на търговските дружества (главните лекари) с грижата на добри търговци, както впрочем ги задължава и Търговският закон, който регламентира дейността им.
Това произлиза от една заблуда, в която навремето съм се мъчел да вярвам и аз – ако оставиш икономиката да се развива свободно по законите на конкуренцията и пазара, доколкото тези закони са естествени, обществото ще благоденства.
Там е работата, че винаги се намесват и други естествени закони. Либертарианският рай на свободния пазар (и почти пълното отсъствие на държавните институции) е постижим, единствено когато участниците на пазара са морално неукорими.
А те, освен че са онтологично морално увредени като всички потомци на Адам и Ева, даже са длъжни да бъдат неморални по същата тази логика на свободния пазар, в която се кълнат – щом печалбата, разрастването и справянето с конкуренцията са цел №1, то тази цел е по-голяма от всички средства и съображения по пътя на нейното постигане.
Когато става дума за банички, няма лошо пекарите да се надпреварват чия баничка ще е с повече сирене, по-евтина и кой пръв ще ти я донесе до вратата. В секторите, които разглеждаме, обаче не е така. Там правилата на този чист и ведър протокапитализъм водят до нежелани последици.
Приложени в медийната индустрия, правилата на ведрия капитализъм водят не само до влошаване на качеството на продукта (при положение че се очаква конкуренцията да го подобри), но и до увреждане на нравите и личностите на хората, които потребяват медийния продукт. Какво се получава там?
Медиите печелят по два основни начина: от реклама и от скрит (често черен) пиар.
За да насочат рекламните бюджети на клиентите си към една или друга медия, агенциите гледат рейтингите. За да са високи те, телевизиите (хайде да говорим само за телевизии, че иначе ще стане мътна и кървава) ухажват зрителите по най-прекия и бърз начин - гъделичкайки първичната им сетивност, тоест предлагайки евтини сензации и лесно смилаеми зрелища.
Що се отнася до скрития пиар, то срещу заплащане те предлагат медиен комфорт, лансиране на тези и недопускане на противоположни тези. Това се осъществява в новините и публицистичните предавания и можете да си представите как се отразява на тяхното професионално ниво и обективност.
И никой не може да обвини телевизиите, защото те са търговски дружества и техните управители са длъжни да им осигурят максимална печалба, точно както и главните лекари на болниците.
Какво обаче става със зрителите? Оставяме ги на търговските съблазни и политическите манипулации?
Очевидно това не може и не бива да се случи, защото зрителите все пак са и членове на обществото, а никое общество не се нуждае от зомбирани, видиотени и крайно дезинформирани членове. Дезинформирани – да, видиотени – разбира се! Но крайностите трябва да се избягват. Затова повечето цивилизовани общества поддържат с публични средства института на обществените телевизии.
Основната функция на обществените телевизии (освен да доставят вярна и обективна информация по всички въпроси, което уж е задължение и на частните телевизии) е по отношение на вкусовете на публиката.
Към тези вкусове са възможни два подхода – или те да бъдат следвани и задоволявани, или да бъдат възпитавани. Ако едно фолк или рап парче може да грабне средния зрител още от първото чуване с простата си мелодия и натрапчив ритъм, то не е така с едно класическо парче. То ще те впечатли след по-внимателно слушане и то ако изобщо имаш създадена нагласа да възприемаш и разбираш такъв вид музика.
Културата бива истинска и псевдо. От първата има някакъв смисъл, защото развива личността в определена посока, води я до някакви заключения и променя поведението ѝ за добро. От втората няма никакъв смисъл, защото тя временно възбужда сетивата и това, което остава след нея, обикновено е омерзение. Културата е като храната: полезната храна първоначално невинаги е приятна, вкусът към нея се възпитава и ако това не се случи, човек може цял живот да остане на чипс и близалки.
Обществените телевизии, каквато в България е БНТ, трябва не да следват, а да възпитават вкусовете, естетическите критерии и отношението към културните факти.
За да изпълнява тази своя функция, обществената телевизия трябва да бъде освободена от надпреварата за рейтинг и от битката за спонсори и рекламодатели. Точно както и ученикът в училище не бива да избира между физическото и математиката, защото сам никога няма да избере математиката.
Обществените телевизии имат и друга цел, толкова важна, че може да бъде наречена мисия – да запазят свободата и достойнството на зрителите, които са не само техни потребители, но и на всички останали печатни и електронни медии.
Когато човек не е пряк свидетел на дадено събитие (а дори понякога и тогава), той разчита на някого да го информира какво се случва, кой участва, кой какъв е, откъде е, кой му плаща, защо му плаща и т.н. Тогава се намесват медиите. По правило всяка от тях има някакво пристрастие и/или икономическа зависимост, така че едно и също събитие може да бъде представено по съвсем различни и даже противоположни начини.
Оставен без база и критерии за сравнение, обикновеният гражданин ще сподели интерпретацията, която му предложат, дори и тя да не отговаря на личните му убеждения, особено когато той не е и съвсем наясно с тях.
Ето защо обществените телевизии (по презумпция уж имунизирани против влияния и зависимости) трябва да стоят като непоклатим морски фар и да пръскат светлината на обективността, плурализма на гледните точки и добросъвестната интерпретация на всички събития с обществена значимост.
За да може човекът да стигне до онзи санитарен минимум на обща информираност и да развие онези ценностни критерии, които ще му позволят сам да отсее истината от лъжата и да си състави адекватно мнение за света, който обитава.
Ето това е мисията на обществените телевизии. Как се постига тя? Както и всичко останало – с пари.
А всеки, който плаща пари, е заинтересован да получи нещо срещу тях. Кой е заинтересован да получи описаните по-горе неща? Обществото. Следователно, този вид телевизии трябва да се финансират с обществени пари, също както образованието и здравеопазването (а може би и някои части от културата), за да създават обществено полезен, а не частно комерсиален продукт. Защото има нужда както от едното, така и от другото.
Доколкото знам, нашата обществена телевизия се финансира по твърде дървеняшки начин – Министерство на финансите отпуска някакви пари на час програма, независимо дали тази програма е създадена в телевизията или е купена отвън; дали е нова или повторение; дали е филм, концерт или интервю в студио.
Не си спомням колко бяха тези пари, но и да помнех, едва ли щях да съм експертно годен да преценя много ли са, малко ли са, достатъчни ли са или не. Но мога да видя, че принципът не е правилен.
Не е ли по-лесно, нормално и справедливо и бюджетът на телевизията да бъде някакъв процент от БВП както много други бюджети? Нещо повече: нека се каже, че той не може да бъде по-малко от еди-какъв-си процент, но може да бъде и повече, ако се прецени, че е целесъобразно. Това ще бъде първата стъпка към осигуряване на що-годе обективна и независима (дори и от правителството) медия.
Втората стъпка е да се осигури правилното инвестиране на този бюджет, защото знаем колко лесно се харчат готови и сигурни пари. Много лесно е да легнеш на кълка, знаейки, че твоето не се губи и не трябва да се бориш за заплатата си – нагледали сме се на такива картинки.
Всеки служител, особено журналистите и творците, в обществената телевизия трябва да знае, че е по-особен в сравнение с колегите си на свободния пазар и от него се очаква продукция с по-особено качество.
Как се постига това? Кой съм аз, че да зная! Знам само, че общество от свободни и мислещи хора е за предпочитане от общество на хипнотизирани потребители с нищожни нравствени критерии, а това се постига със задължителната помощ на доблестна, отговорна и справедливо мотивирана в обществена полза журналистика.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
