Да върнем младите

Празниците свършиха и настана време за голямото изпращане - българските емигранти се завръщат по своите далечни домове. Почти всеки има кого да качи на самолета и обикновено след това във въздуха остава да виси един въпрос с повишена трудност - как да върнем младите в България.

Колкото и да е мила, родината няма с какво толкова да изкуши хилядите зрелостници, студенти и млади специалисти, които всяка година стягат куфарите за близката и далечна чужбина. Доста от тях са с ясното съзнание, че ги чакат трудни години и лишения, докато си стъпят на краката.

Надделява обаче усещането, че на Запад това ще бъде възнаградено.

„Поне знам, че от цялото учене има смисъл", казва една приятелка преди да отлети за Берлин и винаги дава за пример наш съученик, който в момента работи в една футуристична за нашите разбирания лаборатория по молекулярна биология във Франция - от първия ден на завършването си.

Тук е точно обратното. И не става дума просто за усещане.

Диплома, но не съвсем

За да не бъдем голословни - само ¼ от висшистите у нас работят по специалността си, показа обобщение на Сметната палата за пазара на труда за три години - от 2009 до 2012. Някъде по това време един преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски" ни увещаваше в обратното:

„Тапия, бе колеги, тапията само има значение, не оценките".

Оказа се, че това изобщо не е така. Бизнесът редовно се оплаква, че няма достатъчно подготвени кадри, особено за инженерните и добивни специалности, както и за ръководните позиции.

Не са малко и предупрежденията, че все повече от завършващите нямат уменията, които се предполага, че трябва да са придобили в университетите. Така висшето образование на практика създава безработица.

Нищо лично, просто бизнес

Социалното министерство в кабинета „Орешарски" изчисли, че през 2018-та година у нас най-търсени ще са продавачи, шофьори, автомонтьори и IT-специалисти. Последните наистина имат думата в момента на пазара на труда и задават високи стандарти, но това се дължи до голяма степен на чуждите инвеститори, които изнесоха бизнеса си в България.

Именно програмистите, както и лекарите, имат най-добри условия за работа в чужбина. И биха ги използвали, както и близо половин милион българи, които биха сменили държавата заради по-добър стандарт на живот и по-високи доходи.

Колкото по-висока специализация, толкова по-силен теч на мозъци - и невъзможност за завръщане.

Завършилите в чужбина нямат гаранции, че нито дипломите им ще бъдат признати в България, нито ще си намерят подобаваща работа. Иначе в медиите периодично се говори за „голямо завръщане" на емигрантите, но това не личи по националната статистика. Тъкмо обратното.

Сънародниците ни зад граница се оказват доста крупен инвеститор и на година изпращат в България повече пари, отколкото държавата усвоява от европейските фондове - около 1.7 милиарда евро по данни на БАН.

Образованието като досадно задължение

В същото време около половината притежатели на диплома от университет у нас са концентрирани в шест основни направления от общо 52 - икономика, администрация, социални и правни науки, IT и комуникации, педагогика и туризъм.

И, както се разбра, тези хора често са принудени да се квалифицират в друга професия, която също толкова често девалвира образователния им ценз.

Дори няма нужда да си спомняме препоръката от първия мандат на Бойко Борисов студентите да станат овчари или да садят картофи, както и съжалението на Драгомир Стойнев, че стотици заварчици няма да съединяват тръбите „Южен поток".

Всъщност, двамата са прави в едно - България произвежда основно обслужващ персонал и кадри за дейности, които не изискват висше образование. Парадоксално е да имаш диплома, но да не ти трябва. И това е така, защото икономиката буксува, науката не се развива и няма визия какви сектори да се развиват приоритетно.

Ниска топка

За този мандат акцентът ще е върху санирането на панелки и строителството на магистрали, което някак изключва промишлените инженери, ядрените физици и фармацевтите, например.

Липсват високата добавена стойност, индустрията и иновациите, които от устата на политиците звучат като сладкопойни мантри, но не стигат за утеха на един млад химик или астроном, който започва изследователска дейност със заплата от 450 лева в лабораториите на БАН.

Целите на държавата в това са отношение са прекалено ниски и тя изглежда трайно оглушала за реалностите на пазара на труда и доста изостанала на фона на скоростния научен и технологичен напредък на Запада, който толкова примамва младите и способни българи.

Настоящият просветен министър проф. Тодор Танев говори за образованието като за локомотив, който ще издърпа държавата напред, но признава, че все още няма яснота какви специалисти ще са нужни след 20 години. И тук българите зад граница могат да бъдат ценен капитал, а не суха статистика. Вместо да се учат от тях, институциите ги пренебрегват.

Бизнес и само бизнес

Ако държавата е амортизирана да създаде работни места, икономиката е на самотек, а местният бизнес има нужда основно от сервитьори, секретарки и шофьори, то тогава шансът е в чуждите инвеститори. Наскоро британските медии писаха, че България е рай за колцентрове - евтина работна ръка и служители, които владеят поне един или два чужди езици. Дали това е устойчив модел?

Проблемът е в политическите партии, които стрелят по всевъзможни чужди компании за рейтинг, вместо да ги привличат и да определят най-сетне нова структура за икономиката, и които позволяват ретроградната система на образованието да разхищава цели поколения, като ги превръща в демотивирани служители, от които няма нужда, или в емигранти.

Докато това не се промени, остава само едната любов към родината, за да се върнат младите и умни българи обратно. Обаче и тя е до време, когато в един момент завръщането им ще бъде необходимост, а не новогодишно пожелание.