Когато хората наричат БКП "партията-майка" дори не си дават сметка каква истина изричат.
И не защото тази партия е създала всички днешни български партии. Нито защото е "разгонила фамилията" на много български граждани. А защото е възпитала няколко поколения "мамини синчета", които продължават да страдат от Едипов комплекс. И да го отреагират по един или друг начин.
В България хората са свикнали да възприемат партиите като бюро по труда. Когато "нашата партия" е на власт, тя ни дава работа, привилегии, обучения. Дава ни облаги.
Дайте да дадем на нашите
Така е било някога с БКП. Членството в нея е давало предимство, давало е издигане в кариерата. Давало е жилище. Давало е пътувания в чужбина. Давало е ... всичко.
И с времето, вместо в съмишленици, партийците са се превърнали в клиенти в древноримския смисъл на думата - хора, които се намират под покровителството на даден патриций или патрон.
В Древния Рим отношенията между клиента и патрона са били основани върху верността (fides) и взаимните задължения (obligationes), включително и по отношение на политиката. Клиентите са били важна опора на политическата върхушка и техният брой бил важно свидетелство за авторитета и обществената сила на патрона.
Също както в Древния Рим, в Съвременна България клиентите са освободени роби, които не още не са осъзнали своята свобода. Затова и често по партийните събрания хората искат от партията си едва ли не да намери съпруга на сина им - стар ерген.
Как задълженията стават облаги, а идеалите - за лична употреба
Така постепенно задълженията (на латински obligationes) са се превърнали в облаги, а идеалите и идеите за бъдещето - в лична полза. И, лека-полека, хората са започнали да участват само там, където виждат своето собствено бъдеще в най-прекия смисъл на този израз.
Вероятно заради това в България някога не е имало дисиденти. А сега няма сериозни различия в риториката на различните партии. Всъщност, сигурно се броят на пръсти тези, които са чели предизборната програма на някоя партия, преди да пуснат бюлетина "за" или "против" нея.
Когато попитате някой защо гласува за ГЕРБ, ДСБ или БСП, той ще ви каже, че харесва лидера й. С други думи - харесва патрона. Ако пък членува в някоя партия или е разочарован от нея, със сигурност мотивът му е, че вижда или не вижда там своето бъдеще - т.е. заради облагите. Права и ползи, без задължения.
Понякога някой се оплаква
От време на време някой проплаква, че партията му се е превърнала в ЕООД. Или че повечето партии в България са лидерски.
От време на време някой се оплаква, че неговите съпартийци са мачкани и уволнявани. И че се налага тази или онази партия да защити кадрите си. Никой обаче дори не се сеща да защити ценностите и идеалите на партията си, когато те са обект на посегателство.
Сигурно и вероятно затова бедни градове си избират десни кметове и бедни граждани си избират десни правителства и парламенти.
Сигурно и вероятно затова най-често гласуваме не за този, който мисли като нас, и вярва в същите неща, а който е обещал да ни оправи. За колкото дни може.
Сигурно и вероятно затова псуваме управляващите на майка.
И нищо чудно, че накрая те ни стават бащи.
*Заглавието е на редакцията - по аналогия с нов филм, озаглавен "Бесни Страшни Пенсии". Трилърната шегичка "БСП" или "Бесни, страшни пенсии" тръгва от петък предпремиерно по нашите екрани. Заглавието на филма в оригинал е RED (Retired Extreme Dangerous) и в него Брус Уилис е пенсиониран специален агент. Играят Морган Фрийман, Джон Малкович, Хелън Мирън. Афишът с червеното БСП (на английски red е червено) е за хора с чувство за хумор.
