Човек можеше да предвиди, че наградите БРИТ ще бъдат разочароващи още от начина, по който бяха представени в медиите. „Пикси Лот ще дебютира с нова песен на шоуто за номинациите на БРИТ", гласеше заглавието на един от големите музикални уебсайтове.
„Песента била предложена първо на Кристина Агилера", продължаваше подзаглавието, с което рязко сломяваше всякакъв създаден ентусиазъм.
„Елате да чуете световната премиера на песен, отказана от по-известна и успешна американска изпълнителка" - така изглежда отправеното тук послание, което всъщност съдържа в себе си поне един от сериозните проблеми на наградите БРИТ.
Принципната им функция би трябвало да бъде внушението, че британската поп и рок музика е най-вълнуващата в целия свят - една не чак толкова нелепа хипотеза - но наградите безотказно съумяват да докажат тъкмо обратното.
Истината е отвъд Океана
БРИТ церемонията идва точно след американските награди „Грами", които са по-мащабни, по-бляскави и привличат на сцената далеч по-големи имена.
Докато британският им еквивалент неизменно разчита на американски изпълнители, които да привнесат звездна мощ: затова таблоидите в момента не изглеждат толкова развълнувани, че Arctic Monkeys могат да грабнат две награди за трети път в кариерата си, колкото от слуха, че Бионсе може да се появи на шоуто на 19 февруари и да изпее някоя песен.
А тази година категорията за интернационални изпълнители (доминирана от американци) изглежда доста по-разнообразно и цветно: призналият се за гей певец и композитор Джон Грант стои рамо до рамо с Джъстин Тимбърлейк и Дрейк, а R&B андроидката Джанел Моне е в ярък контраст с Кейти Пери и Лорд, както е Ели Голдинг с Джеси Джей и Бърди.
Няма нужда от изненади
Същинският проблем на наградите БРИТ тази година не е липсата на изненади в номинациите. Все пак целта на наградите не е да поднасят изненади: те съществуват, за да възхваляват комерсиалния успех, което означава, че няма да ти кажат нищо ново, ако си хвърлял едно око на музикалните класации през годината.
Пък и те са си съвсем показателни за реалното качество на номинираната британска музика. Дебютният албум на Лаура Мвула Sing to the Moon беше дързък опит да се прекрачи смятаното за приемливо съдържание за слушателите на Радио 2 през деня, а петият албум на Arctic Monkeys AM категорично пребори възгледа, че модерните алт-рок банди западат след първоначалния си успех.
Rudimental и Disclosure пък умело развиха денс стиловете от 90-те и ги смесиха с поп елементи, с което наистина освежиха чартовете през последните 12 месеца.
Но просто доста от артистите, правещи успешната британска поп и рок музика, са белязани от една странна и трудно обяснима анонимност.
Кои бяха тези
Disclosure и Rudimental притежават обичайната безличност на денс продуцентите. Джеймс Блейк е брилянтен и характерен композитор, но определено не съвпада с ничия представа за харизматична поп звезда.
От същия проблем страда и Лаура Марлинг, въпреки уверения й албум Once I Was an Eagle, спечелил й номинация за най-добра соло изпълнителка. Bastille бяха бандата, осъществила най-голям пробив през 2013 г., но ще ви е доста трудно да се сетите точно кои са и как изглеждат.
Някой би изтъкнал, че всичко това въобще не е проблем - все пак най-важна е музиката. Пък и няма как британският поп и рок да бъде анализиран въз основа на една бляскава церемония, излъчвана в праймтайма.
Но все пак номинациите за БРИТ оставят впечатлението, че подчертават онова, което липсва в британската музика, а не онова, което я отличава.
