Видеоклипът към "Anaconda" на Ники Минаж (виж видео) още с появата си зададе стандартите за назадничав поп фетишизъм, който би притеснил дори Sir Mix-a-Lot.
Безспорно това е най-забавният видеоклип на 2014 година. Което си е постижение в момент, в който Weird Al Yankovic пусна осем клипа в осем поредни дни!
"Anaconda" се появи само ден след новия сингъл и видеоклип на Тейлър Суифт "Shake It Off", който в кавалкадата от карикатурни танцови стилове, включва редици от пищни дупета, развяващи се като очевидна пародия на конкурентката в поп музиката на Суифт - Майли Сайръс (макар да е налице и очевидна имитация на Сайръс - с употребата на цветнокожи женски тела като реквизит).
И двете видеа се появиха в момент, когато дебютира и "All About That Bass" на Мегън Трейнър, химн за "това бум-бум, което всички момчета преследват", която неочаквано се оказа почти на върха на чартовете на Billboard, оправдавайки тимбърлейковата декларация на Трейнър, че мисията й е "bringing booty back".
Всъщност "секси" дупетата никога реално не са излизали от клубния чарт поп на последното десетилетие, но тази седмица надминаха всички очаквания: сега те развяват триумфално знамето, забодено в задните "секси" части на поп музиката.
Тъй че с удоволствие възвестяваме лятото на дупетата
И го казваме като комплимент. Въпреки че си имат своите недостатъци и бихме могли с месеци да анализираме (сори!) подтекста, пола и расата, и трите песни осигуряват лъскавия, жизнеутвърждаващ, дори пулсиращ дух, който бихте очаквали от хитове в плажния сезон.
Всички те звучат перфектно, кънтейки от буумбоксове и автомобилни тонколони, напомняйки на плътско ниво, че в триумфално противоречивата и перверзна демокрация на поп музиката това, което е долу - обикновено е най-отгоре.
Дори е редно да се позовем на (иначе реалната) доктрина на Клинтън и да заявим, че
освобождаването на дупето може да освободи ума толкова, колкото и обратното.
Следвайте шоколадовия път към свободата, защото бедрата не лъжат!
За съжаление, както понякога се случва, тези три парчета идват малко късно, в края на сезон, който понякога ни кара да се чудим какво правят "поп-оптимистите" в периоди, когато попът не става за нищо.
Преди тези химни за задниците, бяхме готови да признаем, че лятото на 2014 е пълно разочарование.
От доста време ежегодните облози коя ще е "песента на лятото" стават леко неадекватни.
Нивото на културен капитал, който феновете и критиците инвестират, изглежда далеч от каквато и да е отплата. Темата за летните хитове е и един от редките случаи,когато се разкрива субективността на вкуса, точно чрез отричането му: песента на вашето лято и тази на нашето надали ще са едни и същи, защото феноменологично, че и метеорологично, няма едно-единствено лято. Всичко зависи от това къде точно се намирате.
В последните няколко години обаче беше относително лесно да се игнорира този факт и да се примирим с илюзията за консенсус.
Надпреварата за песен на лятото в предни години беше необичайно забавна - пълна с изненади, неизвестни лица като Карли Рей Джепсен или Gotye, постоянни епизодични роли като Робин Тик, и култови герои като Daft Punk, стремящи се да доминират сезона с пристрастяващи творения, които само най-заклетите хейтъри можеха да намразят.
Бяхме разглезени, подведени да считаме, че високите температури естествено развъждат богата колоритна музикална флора, която в крайна сметка може и да вехне бързо от прекален престой на слънце, но пък определено придава пикантност на живота при високи температури.
Това лято обаче изглеждаше, сякаш ще махне тези самодоволни гримаси от лицата ни.
Първо за това допринесе самото време, от суша през наводнения, до почти късно-есенни студове. После актуалните събития - кръвопролитията в Газа, възходът на Ислямска държава в Ирак и Сирия, епидемията от ебола в Западна Африка и расовите сблъсъци в Мисури, да не говорим за един-два паднали или свалени самолета.
Очаквано, ако някой беше направил песен, която би показала наистина как изглежда това лято, тя би била доста травмираща. (И едва ли е горчиво-сладка утеха, че такава песен наистина се появи миналата седмица, под формата на "Be Free" на Джей Коул.)
Рядко попмузиката предава и отразява толкова мрачни настроения на мига.
Вероятно те ще проникнат в нея и ще се преобразят с течение на времето, но в момента най-доброто, което тя може да предложи, е облекчение и психично бягство от неприятните усещания.
Но пък когато погледнем попчартовете в последните няколко месеца, те бяха крайно разочароващи от гледна точка за захаросаност и позитивизъм.
Двете парчета, които неуморно оглавяваха класациите това лято, бяха "Fancy" на Charli XCX и "Problem" на Ариана Гранде.
Нито едно от тях не беше тотално разочарование, но и двете бяха с участието Иги Азалия - евтина във всеки смисъл австралийска псевдорапърка, чието вездесъщо присъствие е толкова биещо на очи, колкото и ярковиолетовото растение, на което се е кръстила, и предизвиква инстиктивно желание да подходим към радиото с градинска ножица.
И пак дупета...
Няколко други песни подаваха по-големи надежди, като "Chandelier" на Сиа, или отново въртящата се около дупета "Wiggle" на Джейсън Деруло, но те се издигнаха и залязоха изненадващо бързо.
Нямаше да е страшно дори и да бяхме останали с поредно лято на Кейти Пери, въпреки странния безумен етническо-стереотипен хумор на клипа й за "Birthday"; дори сигурно можеше да харесаме непукисткия дух на афро-норвежкото дуо Nico & Vinz и техния бавен евро-кросоувър "Am I Wrong?", стига да си затворехме очите доколко неговия джазово-фънки-реге-парти саунд звучи като притоплен Стинг от средния му период. Нищо обаче изглежда не можеше да изтласка Иги и да ни отърве от "фенси"-изацията на попа.
Magic!
Нищо, докато не се появи нещо още по-лошо: Magic! (тази удивителна изглежда направо като среден пръст, насочен в лицето на всички) и учудващо популярната им песен "Rude," лековата любовна реге-ода за ухажването, съчетана с отношения между поколенията в духа на 60-те години, която най-накрая изтласка "Fancy" от челното място.
Каквото и да си говорим за Magic!, бандата с канадски корени и лосанджелиско местожителство продължава тъжния модел на американската попиндустрия да прегръща с отворени обятия опитите за несръчно копиране на карибския саунд.
"Rude" обаче кара стари евтини хитове като "Informer" на Snow да звучат направо приятно за ухото. Сори, че трябва да сме толкова... кхм, груби, но това е мързеливо, натрапчиво, самодоволно и напушеняшко парче - накратко, музика за задници, в лошия смисъл на думата.
Ако обобщим цялостното усещане на музиката от това лято, след няколко фойерверки, жизнената енергия на попмузиката се оказа леко поизчерпана и трябваше презареждане,
преди дупетата да се завърнат с гръм и трясък тази седмица.
Подобно на времето, и актуалните събития, попмузиката е хаотична система, но с традиционни модели, и когато нещата са кофти, можеш само да изчакваш, докато се появи нещо различно - за добро или лошо.
Междувременно си заслужава да помислим какво липсва в момента - в предишните лета например в топа на чартовете отсъстваха основно цветнокожи изпълнители, въпреки че афроамериканският саунд и стил бива възприет и рециклиран навсякъде.
Така че остава да се надяваме "Анаконда"-та на Ники Минаж да погълне този синдром, но по един или друг начин потиснатото в поп музиката винаги се завръща, с пулсиращи полиморфни задни части, провокирайки ни да ги плеснем с ръка, ако ни достига смелост.
