Внимание: В този текст има високо съдържание на спойлери и малки части от Подправката!
Какво се получава, когато събереш на едно място малко типична научна фантастика в Космоса, западноевропейски феодализъм, екологични идеи от втората половина на XX век, юнгианска психология, близкоизточна петролна политика и малко религиозен плам с дъх на сунитски ислям и дзен будизъм. Отговорът е "Дюн" на Франк Хърбърт.
Едно от най-големите постижения на адаптацията на режисьора Дени Вилньов е, че успя да събере солидно внимание към тази великолепна поредица на научната фантастика.
За книга, която за малко да остане без издател и в крайна сметка е публикувана от едно малко издателство, занимаващо се преди всичко с наръчници за поправка на автомобили и специализирани списания, "Дюн" се превръща в класика, която има своята вярна база от фенове във вече няколко поколения.
Причината за това е проста - в романите от поредицата има дълбочина на идеите, която надминава обикновената научна фантастика и отива по-далеч. Хърбърт изследва редица теми и слива разсъжденията си с разказваната история.
За написването на само първата книга, на писателя са нужни цели 6 години, в които той влага наистина сериозно проучване на разнообразни теми, вариращи от природната забележителност на Дюните на Орегон, през дзен и различните ефекти на "магическите гъби", та до културата и екологията на пустинните народи.
Крайният резултат е една пищна история за галактическа империя от феодален тип, която държи съществуването си на мистична субстанция - Подправката Меланж, която осигурява на ползващите я по-дълъг живот, по-добро здраве и усещане за възможните линии на времето, но със смъртоносна абстиненция.
Подправката в книгата на Хърбърт е и стабилизиращ фактор, без който пътуването в Космоса би било невъзможно, а добивът ѝ се извършва на пустинна планета, населена от войнствени полуномадски племена. Дори и за човек, който не е наблюдател на геополитическите процеси, паралелът с петрола и Близкия изток от средата и края на XX век е очевиден.
И все пак макар да използва тази схема за основа, "Дюн" не трябва да се разглежда като мащабен анализ на колониалистките настроения на Запада и жаждата на съвременното общество за петрол.
В романите от поредицата обаче има ясно заложени политически уроци. Най-малкото самият Хърбърт заявява, че е написал книгата като един вид ясно предупреждение за "опасността", която един харизматичен лидер може да представлява за обществото.
"Написах поредицата "Дюн", защото имах идеята, че харизматичните лидери трябва да идват с предупредителен стикер на челото си: "Може да е опасно за вашето здраве". Един от най-опасните президенти, които сме имали през този век, беше Джон Кенеди, защото хората си казаха "Да, г-н Харизматичен лидер, кажи ни какво да правим?" и се озовахме във Виетнам. Затова мисля, че може би най-ценният президент на този век беше Ричард Никсън. Защото той ни научи да не вярваме на правителството и ни даде нагледен пример за това", заявява Хърбърт в едно свое интервю за Mother Earth News от 1981 г.
Там той дава и други примери за това как един въздействащ лидер може да се окаже нещо безкрайно опасно, включително нацистка Германия при Хитлер и трагедията в комуната Джоунстаун в Гвиана, където стотици хора се самоубиват ритуално, подтикнати от лидера си Джим Джоунс.
В книгите за Дюн това е описано много добре първо през виденията на Пол Атреиди за това как ще поведе свободните/фремените на "свещен джихад" в отмъщение за баща си, който ще излезе извън всякакъв контрол и ще доведе до убийството на милиони хора, дори и той самият да бъде убит или да се откаже от мисията си.
Това е идеята, че веднъж подтикнати от вярата във водача си, голямото множество от хора се оказва унищожителна сила, която трудно може да бъде овладяна и от самия лидер.
Затова и Хърбърт залага в "Дюн" и най-вече в "Месията на Дюн" идеята за деконструкцията на героя - Пол Атреиди не изминава типичния път на един протагонист, в който той трябва да се сблъска с трудности и така да придобие силите си. Напротив - в книгите (за разлика от филмите) още от самото начало Пол е удивително силен в способностите си, а това, на което трябва да се научи през годините след това, е на жестокост и безмилостност.
Опасността от могъщия лидер и здравословната доза недоверие към държавата и управлението се крият и в образите на падишах-императора Шадам IV Корило и дори в ордена на Бин Джезърит.
Първият е могъщ, изключително богат и разполага с чудовищната сила на сардукарите - верни лично на него бойци, но въпреки това от завист и страх да не бъде изправен пред нов потенциален конкурент, организира унищожението на цял един знатен род (разбира се, с помощта на Космическата гилдия и на Бин Джезърит, както и на рода Харконен).
Вторите пък действат от сенките, управлявайки тайно решенията на големите родове, всявайки пророчества в умовете на цели народи и планети, за да изпълнят основната си мисия - създаването на свръхчовек. Тяхната "Мисионара протектива" е да формират и да експлоатират религиозни вярвания, за постигане на собствените си цели и за установяване на контрол върху случващото се във вселената.
Религията впоследствие успешно се използва от Пол и майка му Лейди Джесика за установяване на контрол над свободните и превръщането им във фанатици. Те ще се бият за Пол, приел местното име Муад'Диб, ще завоюват за него цели планети и галактики и ще умират в негово име. Дори Стилгар - водачът на сийч Табр, където Пол се оформя като този лидер и месия за свободните, в един момент се превръща във фанатик.
По-късно той се сблъсква с реалността и дори обмисля дали няма да е по-добре за света да убие децата на Муад'Диб, вместо да ги остави да се развият и да оформят контрола си върху света.
Именно това недоверие към религията, когато тя се използва за политически цели, е залегнало дълбоко в идеята на първата книга от поредицата, докато втората вече наистина ясно дава идеята за опасностите, които един харизматичен лидер крие за обществото и за целия свят.
По-нататък поредицата има още интересни уроци за властта и как тя трябва да бъде приемана. В това отношение книгите на Франк Хърбърт могат да ни дадат не по-малко идеи за размисъл от "Владетеля" на Николо Макиавели.
Така например в "Децата на Дюн", където основни протагонисти са децата на Пол Атреиди - близнаците Лито II и Ганимa, една от водещите теми е моралът на властта - дали това, което е морално правилно за отделния индивид всъщност не може да се окаже пагубно при управлението на една държава. И напротив - дали принципно неморални решения от гледна точка на това, което различаваме като добро и зло, няма да се окажат правилни от гледната точка на цялото.
В "Бог-император на Дюн" пък се залага идеята за това, че нито едно общество не може да живее под постоянен похлупак, а промените рано или късно идват, независимо от това колко жестока може да бъде дадената власт. Колкото до последната книга от поредицата, писана от Франк Хърбърт, а не от сина му - "Еретиците на Дюн", тя дава ясно послание - властта не трябва да е самоцел, а зад нея трябва да има някаква по-висша цел, която да ръководи действията на управляващия, за да имат те смисъл.
Във всеки един от романите човек може да види преки примери за това как знанието на малцината може да бъде използвано за установяване на контрол над широки маси от хора. И все пак тези примери идват като нож с две остриета - от една страна, те ни показват от какво точно да се пазим от своите лидери като злоупотреби, но от друга страна могат да се превърнат и в страхотен наръчник за това как човек може да придобие повече власт (стига да бъдат разбрани правилно).
Извън идеите за властта, "Дюн" предлага и една друга водеща тема - взаимодействието между екологията и дейността на човека. Все пак основните действия се развиват на пустинната планета Аракис, където се произвежда и Подправката - буквалният двигател на света на "Дюн".
За целта обаче планетата трябва да се запази пустинна, тъй като единствено и само при такива условия гигантските пустинни червеи, които са отговорни за производството на Подправката, могат да съществуват.
От своя страна пък, местното население на свободните се опитва да трансформира планетата към по-добро място за живеене, използвайки естествените ѝ подземни водни запаси.
Когато Пол приема пустинното си име Муад'Диб и се превръща в месията за свободните, той задейства тази частична трансформация на планетата.
Това, в следващите книги, води до редица ефекти. Така например, свободните, които, тренирани в суровите условия на Аракис, се превръщат в тези опасни войни, които могат да победят и имперските сардукари, след трансформирането започват да "омекват" и да изоставят някои от обичаите си.
Същевременно с това по-мекият климат на планетата задейства промени, които в един момент ще доведат до изчезването на червеите, произвеждащи подправката, и до няколко хилядолетия липса на производство - нещо, което ще засили още повече захвата на Бога император върху цялата галактика.
Този сблъсък между природата и човека и съответните последствия от него се вижда във всяка една от книгите на Хърбърт - един цял цикъл от познаване на средата, променянето ѝ, унищожението ѝ и повторното ѝ съграждане.
Тук има климатични промени, но те далеч не са тези, на които ставаме свидетели в момента. Макар и в двата случая човекът да има ключова роля за тези промени, при Хърбърт те са напълно умишлено целени и никой не си задава въпроса дали човек има моралното право да прави подобно нещо.
Това обаче е силно повлияно от мисленето на онзи период - началото на 60-те и въобще втората половина на XX век.
При него усилията на човека да победи природата са нещо естествено като идея - тогава на науката все още се гледа като на средство за установяване на контрол над недружелюбните условия на планетата.
Самата идея за ГМО храни се посреща като нещо, което може да спаси по-бедните региони от глад, предоставяйки им растения и като цяло храни, които могат да се отглеждат при по-лоши условия и да се съхраняват по-лесно и за по-дълго време.
Интересен е и коренът на самата идея за битката на човек и пустиня. Тя идва от журналистическата работа на Хърбърт, който през 1957 г. е изпратен в град Флорънс, щата Орегон, за да отрази феномена на Дюните на Орегон.
Пясъците там поглъщат все повече от обитаемата и обработваема земя, както и опитите на хората да обуздаят това явление. Самата му статия така и не е публикувана, но идеята за тази мощна и доминираща пустиня става основата за романите му по-късно.
Самият писател започва да се интересува от неща като това как заобикалящата природа влияе върху обществата и културите им, от пустинните народи и техните вярвания, както и от самата екология като наука в нейните по-широки измерения.
Затова и в книгите му свободните до такава степен приличат на нашите бедуини и бербери, макар в религията им да се усеща не само влиянието на сунитския ислям, но също така и моменти от дзен. Все пак обаче Хърбърт използва цели водещи теми от исляма и културата на пустинните народи.
Писателят също така използва екологията и климатичните условия като символ, подчертаващ цялостни идеи. Пример за това са Харконените и тяхната планета Гиди Прайм. За нея като цяло Хърбърт пише малко, но я описва като място, богато на полезни изкопаеми, което се е превърнало в индустриална пустиня заради алчността на управляващия я род.
Един от изключително интересните моменти в "Дюн" е отношението към технологиите.
Макар светът там да е развит технологично и да се разполага с космически кораби, с мощни оръжия за унищожение, миниатюрни убийци и специални щитове, там няма роботи, както и всякакви по-сложни изчислителни машини.
Това е пряко следствие от т.нар. "Бътларов джихад" - мащабна религиозна революция срещу всякакви мислещи машини, поведена хилядолетия преди събитията от първия роман. За този джихад научаваме малко от романите за "Дюн" и повече от обясненията към тях, както и от последващите романи на сина на Хърбарт. Това, което тази революция обаче постига, е пълна забрана за производство на мислещи машини.
Причината за това е самата роля на мислещите машини и изкуствения интелект, които са били използвани колкото за "улесняване на живота" на населението, два пъти повече за поставянето на хората в зависимост от тези машини.
Бътларовият джихад довежда до няколко преки последствия. От една страна, това е установяването на федеративна, феодална империя, начело с падишах-император и Ландсраада - сбора на великите родове. От друга обаче, унищожаването на толкова съществена част от технологичния напредък води до развитието на допълнителните провиденчески сили.
Така например се оформя орденът на Бин Джезърит, които владеят Гласа (способност с гласова команда да подчинят околните), както и ред други психични и физически способности, а благодарение на подправката могат да виждат по-ясно линиите на бъдещето.
Междувременно ментатите се научават да бъдат истински живи компютри, които с много по-голяма точност да изчисляват възможности и статистически натрупвания и да виждат логиката на нещата.
За да стигнем и до оформянето на Космическата гилдия - сдружение от пилоти на космически кораби, които, лишени от компютри, които да им позволят да навигират полетите си, се научават чрез засилена консумация на подправката да четат линиите на времето и да управляват безопасно корабите си.
Разбира се, всичко това води до оформянето на една ясна и категорична зависимост от подправката, стигайки дотам, че самото съществуване на човечеството да бъде поставено на карта в един момент. Именно излизането от тази зависимост от подправката ще се превърне в цел на Големия дизайн на императора Лито II.
През цялата поредица Хърбърт извежда тази тема за отношението към технологиите, десетилетия преди тя да придобие актуалност.
Той показва, че от една страна, ние много лесно можем да изпадне в ярка зависимост от тях, а те могат да се превърнат в ярема, под който да бъдем управлявани без право на свободна воля. От друга - липсата на технологии, може да ни накара да се развием сами като вид до неподозирани висоти, само за да намерим там обаче нова зависимост.
Общата идея на Хърбърт тук е балансът - между технологията и собствените човешки възможности, за да не изпадаме в зависимост от нещо, което впоследствие може да се превърне в наш господар.
Като цяло книгите от поредицата "Дюн" са великолепни именно в тази своя многопластовост, мъдри уроци и най-вече теми за размисъл, които ни дават. Затова те имат и такава отдадена фенска база, която е готова с часове да обсъжда някои от въпросите в романите (и безмилостно да критикува всяка адаптация за това, че пропуска важни елементи).
Ако не друго, новата адаптация на Дени Вилньов отвори вратата на много нови фенове към тези дълбини на поредицата, позволявайки им да се докоснат до един принципно труден за смилане и затова останал до голяма степен в сянка шедьовър на научната фантастика.
