Много журналисти ще ви кажат, че най-сладките разговори се водят с искрените хора, които "горят" в това, което правят.
Понеже те са двигатели на новини, на теми за размисъл и от тях се надига море от енергия, стига да им поднесете темата, която обичат.
Мариан Вълев е част от тази рядка порода.
Актьор, сценарист и режисьор, който не работи в най-лесните времена за българското кино, но това не му пречи да снима филми за нашите си мечти и предизвикателства. Защото гори в това, което прави. Защото не може да си представи да работи друго.
На Мариан Вълев му пука за филмите и културата. Ето защо когато заговори за тях, може да стане малко по-емоционален, по-директен и непремълчаващ горчивите компромиси, пред които творците у нас се изправят, "за да си направят филмчето, за да си разкажат историята", както казва самият актьор в интервюто си пред Webcafe.bg.
Така се държат хората, които наистина обичат изкуството. Веднага си личи колко ги е грижа.
В тона на Мариан може се улови смесицата от отпадналост и пресен ентусиазъм, когато му звъня за интервюто. Носи го сладката умора. Преди дни се е върнал премиерата на последния си филм - "Чалга" - в Англия, леко е понастинал и бърза да ми се похвали, че едва наскоро е изгледал пълните пет сезона на "Под прикритие". Наведнъж, от раз.
Вълев е може би едно лицата на киното у нас, което трудно ще сбъркате. Основно заради неговия енигматичен персонаж Куката, дръзко типче, което ще ви свие като цигара, без да му трепне окото.
За разлика от него Мариан влиза в разговора ни с цялата скромност, на която един човек е способен. Без маниерничене, без фалш. Като един артист, влюбен безусловно в творчеството и готов да отвори сърцето си за всеки, който споделя тази любов.
Може да говорите с него и да не усетите как времето минава, а в началото на март дойде и идеалната отваряща реплика за поздрав към режисьора. Филмът му "Чалга" дебютира по екраните у нас и историята е великолепна.
Масово се хареса, което е глътка свеж въздух спрямо отношението към българските филми през последните две-три десетилетия.
Мариан е поставил една лесна за разчитане линия в основата - 20-годишно момиче от провинцията минава през катарзиса на модерното време. Барбара, героинята на "Чалга", изпитва мечтата си да бъде популярна фолк певеца, като прозренията ѝ са едновременно болезнени и забавни.
В хода на филма тя започва да се съмнява в поставената цел. Пита се откъде дойде тази мечта, нейна ли е, или някой ѝ я е втълпил, кой я е втълпил, според своите желания ли живее, или според постулатите в Instagram?
"Марк Аврелий има една много хубава мисъл, че мечтаем само за това, което виждаме, и нищо друго. Това е основната идея в "Чалга". Трябва да даваме културни алтернативи на младото поколение, защото младият човек избира. Той трябва да има между какво да избира. Ако го оставим без културно разнообразие, нещата отиват по дяволите", казва Вълев.
"Чалга", без да се натрапва, апострофира Марк Аврелий в българската провинция, в нашето съвремие. С днешните идеализирани икони, бленувани професии и склад от вещи, които служат, за да казват другите, че сме богати и успешни. Отличници по справяне в живота.
Има скрит смисъл, ако се замислите, във факта, че филмът е сниман със смартфон Samsung S22 Ultra.
Освен чисто практическата му полза, както споделя режисьорът - удобството при пренасяне на различни локации, е страшно идейно да заснемеш телефонните мечти на едно момиче, използвайки именно телефон.
Точно на място са диалозите, вдъхновени от реални разговори на Вълев с младото поколение. Перфектно се вписват и актьорите, които той лично е подбирал, без да прави кастинг. След повече от 20 чернови на сценария, съзнанието му само избистря кой какво трябва да изиграе.
Сред най-верните струни, по които "Чалга" ни натиска, обаче е темата, за която с Мариан си говорим още в началото - културното разнообразие, културната алтернатива на екраните.
"Аз имам културната алтернатива, защото не съм израснал с Facebook и Instagram. Знам какво е да ходиш с километри пеша за рок концерт. Знам какво е да те пребият в милицията, защото слушаш Metallica. Знам какво е да слушаш радио "Свободна Европа". Минал съм по много тежък път, както и хората от моето поколение, но този път е оформил нашата културна естетика", разказва режисьорът.
При него изкуството от край време е сцена за чувствата, които в ежедневието си бута навътре. С музиката, книгите и филмите обаче няма как да се скрие от себе си и си преживява емоциите.
Споделям му, че аз също съм търсила различните форми на изкуството, за да избягам от битовизмите и да се почувствам по-добре.
Но днешните младежи на наше място е малко вероятно да направят същото. Те ще се "скрият" в Instagram и TikTok, в нечия чужда ваканция, в чуждите покупки или връзка. Не е най-здравословното за тях, но е най-лесноусвоимото. Най-достъпното, най-вече, защото няма изобилие от други културни варианти.
Ако търсите резултата от самопрограмирането, пуснете си "Чалга".
А аз ще ви върна още малко назад, когато социалните мрежи бяха само сюжетна линия в научнофантастичните филми.
Пътят на Мариан Вълев към киното е започнал през задния вход. Като дете се промъквал във вече несъществуващото кино "Република" във Варна, където гледал филми безплатно, понеже не е имал пари за билет.
"Влизах през входа, откъдето излизаха хората от прожекцията, качвах се на втория етаж, криех се зад един диван и чаках да дойде другата публика за другата прожекция. Правех това много години, докато разпоредителките ми казаха: "Знаем, че влизаш тайно, няма защо да се криеш", разказва Вълев.
Този допир до големия екран отключва в него любовта по историите. От онзи миг нататък, когато е в дупка, когато се чувства бунтарски или е ядосан на системата, има къде да отиде и в кого да се припознае, без да завижда или да се сравнява с героите.
Това е културната алтернатива. Отделно от книгите, които се трупали в библиотеката им заради майка му, която е учителка.
В тогавашния ВИТИЗ (днешен НАТФИЗ) Мариан влиза със слабост към филмите, актьорски талант и "тежка" музика във вените. Но не случва на години. 90-те не са точно "златно време" за актьорите, макар че най-благодатните теми за разказ у нас се позиционират точно в този отрязък от историята ни.
"Реших, че масова бездуховност е обхванала духовните среди. Видях, че на много колеги не им пука какво правят. Видях как се правят на шутове и палячовци, за да се изхранят. И не ги обвинявам. Тогава бяха гладни времена. Просто аз избрах да не съм такъв. Избрах да се занимавам с други неща, да наблюдавам други светове", ми отговаря той, когато го питам защо филмографията му рязко прекъсва след "Граница" и "Всичко от нула".
Заслугата да си говорим отново за него има Цветодар Марков, който му предлага ролята на Синатра в "Лов на дребни хищници". Само че ролята става нещо повече от предложение. Става предопределение, защото на следващата година изиграва образа, с който всички го познаваме - Росен Гацов-Куката от сериала на БНТ "Под прикритие".
Събират се "няколко момчета", които искат да направят нещо добро и им се получава.
Но защо не виждаме повече подобни български филми и сериали? Защо кинонародът остава скептичен към българските заглавия от афишите, в това число и "Чалга"?
"О, това е много голяма тема. Когато един зрител види нещо, което е откровено негледаемо и то не стига до него, и нещо, което е лъскаво, с полуголи мацки и тритактови песни, той ще се залепи за лъскавото, защото няма избор. Затова отговорността е наша, на хората, които правят кино. И това е огромна културна отговорност към нацията", на мнение е Вълев.
С две думи - върху раменете на кинаджиите лежи ангажиментът за културното разнообразие, а над 30 години шоубизнес на местна почва не са нарисували най-пъстрата картинка.
"Има много талантливи и режисьори, и сценаристи, които се дърпат от публиката и почват да правят неща само за себе си. Т.нар. артхаус кино, което не лошо, стига да не е повод за разпределяне на средства, които потъват някъде", казва Вълев.
Тъй като киното е от най-скъпите изкуства, често опира до бюджетите на държавния ресор, което не прави положението му по-малко порочно.
"Да финансираме филм, с държавни пари, е като да финансираме отсечка на магистрала - има си лобита, структури, натиск. И всеки си мълчи и кротува и чака да си направи филмчето. Имаме режисьори, които снимат повече от Ридли Скот, но ако отворите архивите с разпределените средства, ще се изненадате колко от тези филми са гледани от има-няма 500 човека", допълва режисьорът.
"Чалга" два пъти е отхвърлян от комисии, но Мариан не се отказва, утешавайки се с дежурната мисъл, че "хората са тъпи" и е по-добре да си прави високохудожественото кино.
На телевизионния фронт обстоятелствата не са по-цветущи.
При телевизиите, като при големите корпорации, законът е един-единствен: законът на печалбата. Масово се интересуват от високата гледаемост и от това как да си приберат парите от реклама, без значение от качеството на проекта.
"Те искат да направят едни бързи пари, но давайки продукти с ниска художествена стойност. Фалшиви продукти, колкото там да запълним едно телевизионно време, за да може телевизията да си вземе парите от реклама, продуцентите да си вземат парите, всички да си вземат парите. Ако можеше тези продуценти да помислят за отговорността си към българския зрител... Тези хора държат в себе си силата да образоват, силата да програмират младите хора", казва Вълев.
Филмът му "Чалга" говори точно за това - как беднотията откъм вариации в масовите медии извайва конкретен лик на мечтите за младите.
Мариан казва, че познава много момичета като Барбара, със същия мироглед и същите амбиции.
Рано или късно те поемат по своя път в живота и пътуването им няма да е като по филмите. Понеже някой някъде там се е изолирал в своята интелигентност, а друг е търсил прекия път към джоба на зрителите.
А тези Барбари, тези млади хора заслужават повече.
