Преди 20 години една екранизация си проправи път в кината с шут, заби юмрук в очакванията на публиката, разкърти челюстта на доброто възпитание, изгаври се едновременно с простолюдието и снобите, а за десерт си осигури място в пантеона на най-противоречивите и влиятелни филми в историята.
"Боен клуб" на Дейвид Финчър, по едноименния трансгресивен литературен шедьовър на Чък Паланюк, маркира с кръв края на постмодерната, мета естетика на 90-те, и отвори с ритник вратата към художествения хаос на новия век. Нашият XXI век.
В края на неговото второто десетилетие "Боен клуб" все повече прилича на реликва от една мъртва, подривна епоха и на тревожно предсказание за идеологическите бесове на съвремието.
Романът и филмът са невъзможни днес. Млади и предимно бели мъже от западния свят, които се включват в таен боен клуб, за да избягат от корпоративния конформизъм и да освободят опитомения тестостерон през древния ритуал на насилието? Отгледани от жени мъже, които нямат своята "голяма война", получават всичко освен най-важното наготово и лишени от възможността за изява на мъжеството, решават да тръгнат срещу обществото като се обединят около енигматичен тотем на примитивната агресия? История за отприщената от кастриращата модерност мъжка енергия, която парадоксално еволюира в организираната анархия?
Забравете за подобно произведение в днешния културен климат, доминиран от догмата на политическата коректност, наранените чувства и вечно търсещите обида "сошъл джъстис уориъри". В епохата на новата реклама на "Жилет" и движението #MeToo произведение като "Боен клуб" ще бъде брандирано като опасна фашистка фантазия.
Още през 1999-а набъбващите идеолози на модерната западна левица се опитаха да убият "Боен клуб" с обвинения в крайнодясна естетика и възхваляване на "бялото, мъжко насилие". Ала тогава по-силни и жилави умове успяха да обяснят, че книгата и филмът не са някаква пропаганда, а сатира.
Писателят Чък Паланюк и режисьорът Дейвид Финчър показват докъде може да стигне спиралата на бунта срещу всичко и как отхвърлянето на едни конформизъм се изражда в още по-страшен колективен кошмар. Черният хумор е по-наситен от рукналата алена кръв. Гаврата с очакванията и преобръщането на клишетата са зрелищни и акробатични, а нихилизмът и насилието са превъзходно балансирани от палавите мета намигвания и релефното усещане за самоирония.
Да дадеш точно на Брад Пит от края на 90-те да произнесе квазиреволюционна реч за депресията на незначителните и незабележими мъже по света е върховен акт на осъзнат автосаботаж. "Боен клуб" флиртува с пародията и постоянно издърпва килима изпод краката ни.
Но днес нюансите, сатирата, иронията и многопластовите образи и послания са пречка пред всепоглъщащата машина на политическата коректност. Днес Тайлър Дърдън - алтер-егото на безименния протагонист – щеше да бъде осъден от прогресивните медии като алт-райт бял супремасист и избирател на Доналд Тръмп. Дърдън беше гласуван като един от най-великите филмови персонажи в историята на киното преди около десетилетие, а "Боен клуб", оглави престижен списък на "Емпайър" за най-влиятелните филмови произведения по същото време.
Но сега филмовите журналисти и анализатори се отричат от "култа към "Боен клуб" и в редица издания вече излизат материали за "токсичното мъжество" на филма. Време е за идеологическо преосмисляне на произведението.
Най-вкусната ирония е, че именно "Боен клуб" предсказа епохата на политическата коректност и роди една от най-ярките обиди за съвременните емоционални радикали – специална снежинка. Монологът на Тайлър Дърдън за "the special snowflakes" е по-силен удар от всеки нокаут в безбройните кървави боеве по време на филма.
Може само да си пожелаем, че след още 20 години тази странна епоха ще е отминала, а "Боен клуб" ще е издържал теста на времето и патологията на бесовете, които толкова точно назова през 90-те.
