Българо-сръбската война или как сплотени в една кауза можем всичко

През септември 1885 г., България извършва един от най-великите подвизи в своята история - без чужда помощ и въпреки волята на Великите сили, Княжеството и Източна Румелия се съединяват в една държава, зачерквайки най-сериозната неправда, причинена от Берлинския конгрес.

Сред общата еуфория, българските военни и политици не хранят илюзии, че това добро дело ще остане ненаказано. Русия изтегля своите офицери от българската армия, лишавайки я от опитни командири, а настроенията във Виена също са силно антибългарски. Именно Австро-Унгария ще пришпори своето протеже Сърбия да действа.

Схемите на Виена са прости - Русия вече не подкрепя София, армията е обезглавена откъм командири - за сърбите не би трябвало да е проблем да се справят и да коригират баланса на силите на Балканите.

Непосредствената заплаха от война с Османската империя би трябвало да притисне България и да направи сръбския успех още по-бърз.

Според наложените в обществото ни представи, нападението на сърбите хваща българите неподготвени. В действителност това не е съвсем вярно. Буквално броени дни след Съединението, сръбски гранични части започват да нарушават границата с България, но набезите им са отблъснати от българските гранични подразделения.

Същевременно, четири дн след Съединението, Сърбия обявява мобилизация на своите войски и започва постепенното им съсредоточаване по границата с България. Белград изпраща и искане за териториални компенсации, според които Трън, Радомир и Видин трябва да бъдат предадени на Сърбия.

Всички тези очевадни знаци за намеренията на крал Милан са проспани от българите, вторачени в границата с Османската империя. В действителност, правителството в Истанбул получава ясни сигнали от Великобритания, че за война с българите и дума не може да става.

Излязлата по същото време прокламация на Русия че няма да пречи на държава, решила да потърси компенсации от България заради Съединението, окончателно развързва ръцете на сърбите.

На 2 (14) ноември, 1885 г., под претекст че граничните й части са били нападнати от българите, Сърбия обявява война. Сръбската армия в размер около 60 000 войници е разделена на два корпуса - един 40-хиляден (четири дивизии) е насочен в посока Пирот-Цариброд-София с идеята да разгроми българските сили, бранещи столицата, след което да надвие и идващите от Тракия подкрепления. Вторият корпус има за цел да овладее Видин.

Сръбската армия е в процес на превъоръжаване, а най-опитните й командири са отстранени по време на проведена наскоро чистка от страна на крал Милан. Войниците са зле обучени, а въоръжението не превъзхожда това на българската войска. Има сериозен недостиг и на боеприпаси - от необходимите 15 000 000 патрона, на лице са едва 9 000 000.

В навечерието на войната едва 40% от свиканите войници са отслужили полагащите се по закон две години служба. Останалите са наборници служили пет месеца (по-малката част) или един месец (повечето). Не бива да се подценява и изключителната липса на мотивация сред редовите сръбски войници, за които не е особено ясно за какво водят война с българите.

От финансова гледна точка Сърбия е напълно неподготвена за войната и за да покрие разходите й се налага да ипотекира монопола върху корабоплаването по р. Дунав на една австрийска и една френска банка, за да получи необходимите суми.

Атаката на сърбите изненадва българите, но самият факт, че командването в София е заделило близо 18 000 души за прикриване на западната граница показва, че България е очаквала задвижване от страна на Белград.

Българската армия наброява 86 000 войници, но впоследствие с допълнителния набор и множеството доброволци нараства до 107 000 души. Въоръжението се състои най-вече от оръжията, оставени от руската армия след Освободителната война. Войниците са добре обучени и силно мотивирани. Недостигът на офицери е частично попълнен с  курсанти от руските военни училища, които прекъсват обучението си за да се върнат в България.

В техническо отношение българската армия не отстъпва на сръбската и дори я превъзхожда като качество на артилерията. По отношение на личния състав няма съмнение, че българските войници са по-добре подготвени от сръбските, а чистката в сръбската армия прави разликата в нивото на офицерите твърде незначителна и дори дава известен превес на българите.

В свои изказвания пред руската преса завърналите се през септември царски офицери не се съмняват, че българите ще разгромят сърбите.

Войната, очаквано, започва със сръбско настъпление по целия фронт. Пограничните български части обаче, макар и победени, не са разгромени, а успяват да се изтеглят в добър ред, продавайки скъпо всяка педя земя. Развитието на сръбското настъпление в дълбочина е по-скоро символично, особено в района на Трън, където тежкият терен сериозно подпомага отбранителните действия на българите.

Най-трудно е положението в района на Видин, където равнинната местност и чувствителното числено предимство на сърбите им позволяват да изтласкат българите до самия град, където нашите предци заемат отбранителна позиция в града, който предвидливо е бил подготвен за евентуална обсада.

Капитан Атанас Узунов командва около 6100 войници срещу два пъти повече вражески сили. Въпреки това, българите се бият самоотвержено и не дават никакъв шанс на сърбите да навлязат в града.

По линията на основното настъпление, сръбските сили са сериозно забавени от отчаяната съпротива на малките гранични корпуси, подпомагани и от местното население. Това печели ценни два дена, в които основните сили на т.нар.

Западен отряд (ок. 12 000 души), се съсредоточават на позиции около Сливница с цел да спрат по-нататъшното настъпление на сърбите към София. Силите на Милан, вкарани непосредствено в битката, наброяват ок. 25 000 души, а останалите бойци от т.нар. Нишавска армия тепърва се съсредоточават към сливнишките позиции.

Сраженията започват на 5 (17) ноември и първоначално сърбите имат известен превес по фланговете, след като успяват да превземат Брезник. Навременните действия на капитан Стефан Кисов, който успява да забави придвижването на цялата Моравска дивизия, начело на едва 1900 души. На 6 (18) ноември се водят решителните боеве около Гургулят, в които българите успяват да разбият вражеското настъпление. По това време започват да пристигат и първите подкрепления, прехвърлени от Тракия.

На 7 (19) ноември, двете страни достигат относителен паритет в числеността си - българите успяват да съсредоточат в отбрана около 32 000 души, докато сърбите съумяват да съберат цялата Нишавска армия - 40 000. Съдбата на войната е решена в кървавите боеве сутринта и около обяд.

Българите успяват да спрат всички вражески атаки, контраатакуват и разгромяват врага, обръщайки го в бягство.

Още на 7 ноември няколко български части пресичат границата и навлизат в Сърбия. На следващия ден българите продължават да нанасят поражения на врага и си връщат Драгоман, Калотина и Брезник. Паузата в бойните действия на 9 (21) ноември дава време за прегрупиране на българските сили, които с пристигналите нови подкрепления израняват по численост силите на Нишавската армия.

През следващите три дни българите си връщат Цариброд и навлизат в Сърбия. Великите сили изпращат нота до София, в която настояват да се започнат мирни преговори, но княз Александър Батенберг я отхвърля, тъй като в нея не се споменава признаване на Съединението. На 13 (25) ноември двете страни съсредоточават войските си около Пирот.

Численото превъзходство е отново е на сръбска страна - към фронта са пратени резервистите от т.нар. трети призив. Боевете за Пирот започват на 14 (26) ноември и продължават в утрото на 15 (27), когато с атака на нож българските войски нахлуват в града и изтласкват сръбските сили, които са хвърлени в паническо отстъпление към Ниш.

По същото време видинският гарнизон извършва успешен излаз срещу обсаждащата го Тимошка армия, която е разбита и започва да се изтегля, получавайки новини за тежкото положение около Пирот.

В този критичен за Сърбия момент в щаба на българите пристига австро-унфгарският пълномощник граф Кевенхюлер, който настоява, че всякакво по-нататъшно настъпление ще предизвика намесата на Австро-Унгария и дори на Русия.

Изправен пред възможността за опасна дипломатическа офанзива срещу княжеството, Батенберг приема да подпише примирие със сърбите, което се случва още същият ден. Преговорите за подписване на мирния договор започват в началото на декември, а окончателният текст е подписан на знаменателната дата 19 февруари (по нов стил 3 март). С оглед продължаващите тежки преговори с Русия и Османската империя, България се съгласява на status quo ante bellum.

Категоричната българска победа не оставя никакво съмнение нито в Истанбул, нито сред Великите сили относно легитимността на Съединението. В крайна сметка с посредничеството на Русия, взаимоотношенията между София и Истанбул са уредени, а Съединението се превръща в една от най-славните и значими победи на цели български народ.

В хода на борбата със Сърбия българското общество действа като едно цяло без оглед на своя религиозен или етнически състав. Турци, евреи, арменци, помаци и цигани се включват наравно с българите в борбата за защита на България.

От цялата страна се стичат доброволци, множество мюсюлмански села в Делиормана осигуряват храна, дрехи и пари за армията.

Паметен остава и случаят със 70-годишния кюрд Хаджи Гаваз, който се записва доброволец по време на обсадата на Видин и се сражава със сърбите в първите редици.

И до днес, първата българска война след Освобождението остава да ни напомня, че сплотени в единна кауза, българите сме способни на всичко.