Ю-Чен Ма е само на 4-годишна възраст, когато демонстрира таланта си на цигуларка. Под напътствията на своя баща, докторант в Консерваторията в Париж, Ю-Чен започва да свири на инструмента още на 2,5 г. След една година се явява на първия си конкурс срещу ученици на възраст от 14 до 19 г. и го печели. Учителката по цигулка не спира да хвали уменията на Ю-Чен пред майка й, която по това време учи оперно пеене.
"Дъщеря ви е блестящ музикант. Нямам съмнения, че е наследила таланта си от вас и съпруга ви. Той е в гените й. Но г-жо Ма, мисля, че ще бъде голяма загуба, ако решите да не родите поне още едно дете", казва преподавателката.
По това време семейството живее в малък апартамент в Париж. Едва успяват да осигурят прехраната на дъщеря си, нямат почти никаква собственост. И все пак през 1955 г., четири години след раждането на първото им дете, се появява и синът им. Йо-Йо Ма.
Днес Йо-Йо Ма е един от най-прочутите класически музиканти в световен мащаб. Записал е над 90 албума, изнася концерти с безброй оркестри в десетки страни. Йо-Йо Ма израства с музиката в семейството си. Започва да свири на цигулка на 3-годишна възраст, а година по-късно се пренасочва към виолончелото. И той, и сестра му (която по-късно става лекар) са обучавани у дома от своя баща. Той вярва, че паметта, концентрацията и дисциплината са ключовите фактори за успеха.
Със сигурност Йо-Йо Ма полага изключително сериозни усилия, за да овладее музикалната техника. Като дете го предизвикват да свири пиеси, чиято сложност надвишава очакваното ниво на неговата възрастова група. Под внимателния поглед на бащата Йо-Йо репетира и изпълнява произведенията на сцена почти през целия си живот.
Каква част от успеха му е свързан със здравата работа и каква част произлиза от вродения му талант?
В изследване от 1993 г., посветено на ефекта от постоянната практика, изследователите откриват, че елитните музиканти натрупват хиляди часове репетиции и упражнения, с които се различават от останалите си колеги. Оттук те стигат до извода, че разликата между експертното и обичайното изпълнение се дължи на целенасочената предварителна подготовка, която отнема дълъг период от време - а не толкова на таланта.
Откритията на изследването се превръщат в основата на популярното схващане, че всеки, който вложи достатъчно часове за практикуване на даден занаят, ще може да го усвои като майстор. Това мислене води до идеята, че успехът се намира изцяло под човешки контрол и е функция на волята, на вложения труд.
Има обаче и негативни конотации, свързани с това схващане. Когато някои демонстрира по-скромни резултати в сравнение с останалите в групата, вината се прехвърля върху него: "Не се стараеш достатъчно". Този подход също е оспорен от изследователи, които откриват, че подготвката не е основното условие за успеха.
В изследването си те анализират стари проучвания на шахматни турнири и осем проучвания върху групи музиканти. Общият брой на изследваните лица възлиза на над 1700 души - 1083 шахматисти и 628 изпълнители.
Когато преразглеждат връзката между практиката и уменията, учените откриват сериозни разминавания между часовете, вложени в предварителни упражнения от майсторите на спорта и музиката.
Например: на един от шахматистите му отнема 26 години, за да постигне нивото, което друг негов колега демонстрира след 2 години практика.
Оказва се, че независимо колко много труд полагат някои хора, никога няма да достигнат нивото на някои други.
Изследването показва още, че упражнението допринася само за 1/3 от качествената разлика при шахмата и музиката. Тоест - майсторството зависи в голяма степен от други фактори. Кои са те? Спортът може да даде отговор на този въпрос.
Британката Хелън Глоувър, която става олимпийски шампион по гребане на игрите в Лондон през 2012 г., никога не се е занимавала с този спорт до 22-годишната си възраст. Макар да е тренирала различни дисциплини като планинско колоездене и хокей, Глоувър открива призванието си на възраст, в която повечето професионални атлети са на върха на кариерата си.
През 2007 г. Хелън попада в полезрението на експертите от програмата "Спортни гиганти", създадена за подпомагане на момчета и момичета с потенциал за високи постижения преди Олимпиадата. Една година след началото на подготовката си като гребкиня, Глоувър се класира на първо място със скиф по време на голямо състезание. На Олимпийските игри през 2012 г. тя и партньорката й Станинг печелят златния медал. Повтарят постижението си и на игрите в Рио де Жанейро през 2016.
В книгата си "Спортният ген" Дейвид Епстийн изследва ролята на генетиката, културата и околната среда върху професионалния спорт. Той открива, че има много нюанси в ДНК на атлетите, които правят разликата в способността им да побеждават конкурентите.
Един от примерите е генът ACTN 3, известен като "генът на спринтьорите", който се свързва с по-добрите постижения на елитно ниво сред леко- и тежкоатлетите, включително с по-бързото възстановяване на мускулите след тренировка и по-ниска опасност от контузии. Ако спортистът притежава този ген, вероятно ще има известно конкурентно предимство пред останалите, дори да не влага толкова много време в предварителна подготовка за 100 метра бягане.
Донякъде това обяснява защо някои хора показват неподозиран талант за определени спортни дисциплини, колкото и късно в живота да им се отдадат.
В случая на Хелън Глоувър - тя е висока, има правилното телосложение, работи усърдно и се поддава на обучение. Така се оказва идеалният кандидат за треньора по гребане.
Макар генетиката да допринася за атлетичния успех, вроденият талант не е единственият елемент на формулата. Важно е човек да открие в кое направление е най-важно да вложи основните си усилия и да продължи да се упражнява в редовен порядък.
Изследванията показват, че генетиката оказва влияние и на избора на професия. Предпочитанията на човек към определени занимания, типове работа и умения се предопределят от наследените гени. Някои проучвания показва, че еднояйчни близнаци проявяват по-голям интерес към подобен тип професии, независимо дали са отглеждани заедно или разделени, в сравнение с други двойки братя и сестри. Осиновените деца са по-склонни да се насочат към професионалното поприще на биологичните си родители, отколкото на осиновителите си.
И все пак генетиката не е единственият определящ фактор за избора на занаят. Тя просто предразполага индивидите да се насочат към една или друга специалност, но повечето отклонения се дължат на средата на възпитание, а не на наследството.
Това, което определя бъдещият успех, е изборът на самия човек дали да се отдаде на определено призвание.
Понякога напускането на позиция, която не съответства на характера, в търсене на нова професия е по-добра дългосрочна стратегия от пропиляването на 10 000 часа в отчаяна надежда, че нещо ще се промени от само себе си.
Другата стратегия е комбинирането на умения - ако не можете да сте перфектни в една конкретна област, старайте се да бъдете добри в няколко различни сфери. Дори да изглежда така, сякаш нямате определен талант, съвкупността от по-малки умения ще доведе до силен резултат.
Много малко хора са генетично предразположени да повторят успеха на Йо-Йо Ма или Хелън Глоувър. Но това, което всеки притежава, е тенденцията да се усъвършенства в определени полета на специализация. Когато се възползваме пълноценно от природните си дадености, се поставяме в отлична позиция за постигането на максимално добри резултати.
И все пак - кой е прав? Дали учителката по цигулка на Ю-Чен Ма, която вярва в наследствената дарба, или бащата, който отглежда двама виртуозни музиканти чрез дисциплина, концентрация и упражнения?
Отговорът е - и двамата. Ако човек работи упорито и вярва в себе си, е способен да постигне много неща. Но има и ограничения. Има и хора, които ще постигнат доста по-голям напредък в по-кратки срокове. Колкото по-рано се концентрирате върху онова, което ви прави щастливи в процеса на усъвършенстване, толкова по-добре. Човек намира посоката, когато опознае силите си.
