Бам!!!
Една шибана гръмотевица, заклещена на калъп с гнусна светкавица... и 2012-та за мен вече е реалност!
Чат ли сте изобщо, че със смъртта на един компютър си отива (временно) огромна част от нас?
След минутите на бяс и проклятия, идва Страхът!
Ами сега? Какво ли е навън? Дали изобщо по улиците все още ходят хора? Как комуникират помежду си? Как изразяват чувства без емотиконки?
Хиляди плашещи въпроси, след които идва Паниката!
Няма как да разбереш например плейлистите на десетките идиотски телевизии, защото Интернет без реално дъно и процесор е стадо невидим планктон, което пасе на воля североюжно от Млечния път.
Всякаква връзка със света също е прекъсната, а чудовището GSM отдавна се е превърнало единствено в облъчвател на органи за разплод.
... Ядът идва на талази. Мъртвият ти хард-диск е погребал 12 чисто нови филмови хита, а „Листопада" в хола изобщо няма как да ги замести. Дори напротив!
Не можеш и музика да си пуснеш, поне за частично успокоение. Домашната аудио-уредба и плейърите отдавна са на някое бунище. Две заспали ПиСи-колонки те гледат дразнещо, а мп3-форматът ти се хили нагло!
... Нощта се спуска и бавно полудяваш. Опитваш се да зяпаш безумен футболен мач между ЮАР и Уругвай (без вувузелски звук, разбира се), но мислите ти са другаде.
Представяш си как съседите говорят по Скайп или си сменят статуса във Фейсбук и направо издивяваш! Апетит и сън ти стават непознати думи, а съществителното „гръмотевица" - твой Враг Номер Едно.
Решаваш да убиеш времето с писане. И проблемите пак се активират. С канско дирене най-после се запознаваш наново с уреда, наречен химикал. Разписваш 5 минути запеклия се пълнител и след като мастилото най-после потича, се оказва, че това, върху което си го разписвал, е последното парче хартия в едно човешко жилище през лятото на 2010-та.
След нова порция псувни жертваш стенния календар на някаква аптека и ... тотално блокираш. Изпод пръстите ти излизат дузина разкривени чертички, лулички и ченгелчета. Бясно захвърляш химикала с отмалялата си ръка, смачкваш на топка месеците май, юни и юли... и светът губи завинаги някое гениално произведение в поезия или проза.
Лягаш в тропическата софийска жега и идва най-зловещото прозрение. Осъзнаваш, че не си архивирал никъде „документите", „фаворитите" и „паролите". Схващаш, че следващите дни ще са АД. Един джоб кинти за хардуер, един тон нерви за софтуер и една петилетка взиране в монитор, започната отначало :(
За „реалните" хомосапиенси нищо чак толкова страшно не се е случило. Твоето бедствие те приравняват до изгоряла електрическа крушка или бушон на ретро-телевизор. Родата ти се чуди на проблемите и дори има неблагоразумието да ти се присмива. Печелят си в тове лице неприятел за доста продължителен период от време.
Докато съмва и броиш минутите до старта на работното време в най-близкия сервиз, ти хрумва да се сбогуваш с „мъртвеца-компютър", пронизан сърдечно без капчица милост от разгонена гръмотевица-нашественик.
Отваряш тъжно изстиналата навеки кутия, забърсваш праха до блясък, за да изпратиш „покойника" подобаващо към гробницата му контейнер.
Снимка за последно сбогом и... край!
Почивай в мир, мой верен "ASUS"!
Ще те помня вечно, до следващата гръмотевица, която ще ме раздели и с твоя наследник :(((
