Следващите редове са посветени на една надежда и дълбоко убеждение. Заслужава си да направим всичко по силите си, ако в крайна сметка децата на България ще имат шанс да развият талантите и уменията, с които ги е дарил Създателя. Това е и най-голямата гаранция за просперитета и добруването на обществото ни.
Плачевното състояние на българския спорт се дължи на отказа ни критично да анализираме неговата близка и по-далечна история, както и на нежеланието ни да застанем лице в лице с проблемите на настоящето. Няма да навлизам в подробности за плюсовете и минусите на спорта от тоталитарния и преходния период, това е дълга тема на друг разговор. Той минава и през познанието за опита и практиката на демократичните държави, които успяха хем да накарат нациите си да спортуват, хем да превземат призовите места по световните първенства и турнири.
Целта ни е да ви покажем какъв е българският спорт днес, да потърсим резервите за неговото развитие и съмишленици за общата ни работа.
Според националната статистика в България живеят малко над 1 000 000 момичета и момчета между 5 и 19 години. Все още няма коректна база данни за това каква част от тях редовно посещават извънкласни занимания, насочени към развитието на спортните, образователните и културните им умения и познания. Фокусирайки се върху спорта, ще използваме наличната информация, качена на сайтовете на отделните федерации. От нея става ясно, че в най-популярните 15 вида спорт има регистрирани около 1500 клуба. Ако приемем, че в тях активно спортуват средно по 50 деца, това прави 75 000 момичета и момчета.
Като добавим към тях и всички деца, които посещават близки до спорта занимания (народни танци, училищни школи и кръжоци, нерегистрирани квартални клубове и т.н.), тази цифра едва ли би надвишила 100 000. Оказва се, че организираният спорт е проникнал сред само 10% от подрастващите. Това е тъжно за цялото общество, защото оргромното мнозинство от децата ни така и не се е докоснало до магията на спорта, която е част от ежедневието на техните връстници в развития свят.
От друга страна, погледнато от камбанарията на самия спорт, тези цифри чисто математичски снижават шанса да бъдат изградени елитни състезатели, след като само 5% от всички трениращи стигат до някакво прилично ниво. От тях пък за международната сцена са готови някъде около 10%, което прави към 500 души. В настоящия си вид системата произвежда 250 момичета и 250 момчета, които трябва да запълнят огромните ни и видимо нереални очаквания за успехи във футбола, волейбола, баскетбола, тениса, леката атлетика, плуването, колоезденето, танците, бойните изкуства и всичко останало.
И какво се оказва? Деца има, и то много, но качеството и количеството на клубовете не достига за повечето от тях. Това важи с особена сила за децата от малките градчета, селата и домовете за изоставени (само там има около 7000) малчугани. На практика всички те се оказват лишени от достъп не само до разнообразни и сериозни, но и до каквито и да е занимания със спорт.
От нас зависи да положим усилие, за да създадем условия, при които максимален брой деца могат да покажат своите сили и умения. Така ще имат далеч по-голям шанс да се изградят като пълноценни и отговорни личности, които смело да водят живота си и държавата в правилната посока. В другия случай, или казано направо в нашия случай, към днешна дата всички - и ние, и те - се лутаме в обзелата ни безпътица. На хоризонта няма изгледи за промяна и от нас зависи дали това ще продължава и занапред.
Чия е отговорността? Вместо отговор бихме посъветвали представителите на местната власт да се запитат: Ние предлагаме ли на децата от нашата община достатъчно разнообразен и качествен спорт? Шефовете на спортните федерации също могат да се вгледат в картата на страната и в своите отчети от помпозните годишни събрания, и да видят техните клубове в колко области присъстват изобщо и на какво ниво работят там, където ги има.
Логично, време за оценка на собствената работа трябва да отделят и хората във въпросните клубове, защото тяхната материална база, квалификацията и мотивацията на кадрите им и желанието им за развитие в огромната си част са под всякаква критика. Така стигнахме и до отговорните фактори в държавата, които са поели ангажимента за управлението на българския спорт. Те също трябва да сложат ръка на сърцето си и да кажат: А ние направихме ли това, което се иска от нас и не сме ли част от проблема, за който ежедневно тръбим?
Разбира се, тази тема тепърва ще търси своя отклик в семейната среда и училището. За съжаление и двете базисни за развитието на всеки човек институции страдат от социалните болести на епохата, но това не бива да ни служи за оправдание, когато посягаме към бялото знаме.
„Така е било, така е и така ще си бъде" е израз на пораженческо мислене и пагубно за спорта и обществото ни отношение.
Деца има, примери за успешно развитие също. Та дори и у нас има щастливи изключения, които само могат да ни мотивират по пътя, който сме избрали. Те пък са чудесна реплика към всички, които си служат с лесното оправдание „няма пари". Не, уважаеми, пари има, и то в изобилие, но няма желание за разумното им и ефективно управление. Този дефицит е далеч по-страшен от финансовия, защото имитирайки дейност, милиони (скъпоценни в кризата) левове се загробват в какви ли не глупости от знайни и незнайни държавни, общински и частни тарикати...
И за да не ни обвините в голословност или вятърничава пожелателност, ще си позволим да маркираме стъпките, без които промяна към добро няма и да има.
Четири са компонентите на успешния и модерен спорт. Това са базата, кадрите, програмите и ползваната литература и научни достижения. Без инвестиции във всеки един от тях работата със сигурност отива на кино.
Да построиш спортна площадка, без да си създал или намерил клуб или форма за стопанисване - да, това са пари, хвърлени на улицата. Да изпратиш млад треньор на специализация в чужбина (или да не си го правил никога) и после да му налагаш некадърни връзкари, или да уреждаш мачове зад гърба му - да, това са пари, хвърлени на вятъра. Да работиш без програма за обучение и развитие или по такава от 1970 г. - да, това е загубено време. Да не си прочел една книга за модерния спорт или един учебник по психология и да обясняваш каквото и да било на децата - да, това е истинска имитация.
Парите са там, където трябва да са - в държавата, общините и бизнеса. И ако ключовите хора в тях не проумеят колко важно е да си избистрят приоритетите и да намерят воля, за да ги следват, няма никакъв смисъл да си преразказваме как някога, някъде било измислено колелото.
Пътят на Виа Спорт, нашата цел и всичките ни усилия водят към едно - да потърсим съмишленици и заедно с тях да кажем смело: От нас зависи дали децата на България ще се събират в отбори и театрални трупи, или ще стават асоциални елементи, погиващи от и във лумпенизирани глутници.
Свободата и достойнството са недостижими, когато човек не покаже отговорността и не свърши работата, които се изискват от предизвикателствата на времето. Ако не успем - ще бъдем разочаровани, ако не опитаме - сме обречени.
