Българската аванта

Гледахте ли онова видео във Facebook, в което граждани крадат украсата на елхата в центъра на Силистра?

Докато единият „варди", другият спокойно сваля коледна играчка от по-неосветената част на дървото. Секунда след това се изсулват като мокра връв, но съзнават, че една топка - или каквото там е, не им стига и отново се появяват в кадър, вече доста по-смели и приятно развеселени от лесната плячка. Откачат спокойно още няколко играчки, слагат ги по чантите и се изнизват в тъмното.

„Взимай, взимай, нали е държавно", вероятно са си казали тези двамата, май мъж и жена, обикновени едни такива българи.

Тяхната коледна елха (сигурно отсечена от близката градинка или открадната) разчита да блесне точно с нашата, обществена коледна топка.

Случката е в центъра на града, където има охранителни камери, благодарение на които разполагаме и с този паметен документален репортаж, запечатал българското гражданско съзнание в действие.

Хвана ме яд, докато гледах. Защото в този уж невзрачен акт е събрано всичко, което имаме да кажем - и за корупцията, и за своеволията на политиците, и за овчия ни манталитет на послушници, които само блеят от кошарите си, и за вечната байганьовска нагласа всичко да е на аванта, ако ще и да идва директно от нечии задници.

„Какво пък толкова", ще си кажат някои - „те милиарди откраднаха, а тая тука за някакви коледни играчки е седнала да се възмущава."

Вероятно така са си казали и онези коледни крадци. Както и почти всеки втори българин, за когото да се сдобие с нещо, за което не е платил и принципно не е негово, е равносилно на душевен оргазъм, на сбъдната детска мечта, на гаранция за вечен живот или несвършваща младост.

Някога си мислех, че българите сме такива, защото сме бедни и сме живели 45 години в немотия и грозотия.

Така си обяснявах и факта, че някои колеги на баща ми, уважавани и известни у нас актьори, се връщаха от командировки „на Запад" с откраднати хавлиени кърпи от хотела, отмъкнати лъжички от сервизите на закуска, чаши от бира с най-различни лога или почти цели сервизи от храната в самолета.

Нямали сме, казвах си, всичко у нас беше сиво и невзрачно, видели сега хората цветно и давай - присвоили по мъничко да му се радват у дома.

Чудесно си спомням как съседът под нас, едно чиче - комунистически агент, което слухтеше кой какво прави и говори в панелния ни вход, един път посрещна родителите ми с уиски, гордо им наля в стъклени чашки с логото на австрийските аеролинии. Шест на брой - от пет различни командировки - просто единия път помолил подопечната му да тафне и тя чашка, че да си попълни сервизчето. Сам си го призна, горд и доволен.

Хайде, това с краденето на рекламиращи нещо вещи, дето така или иначе в битието им и това е предвидено, някак мога да си го обясня. А не е само българска черта - то си е вид международна простотия.

Обаче да крадеш от общото, от това, дето с данъците, таксите и личните си пари го плащаме е много българско.

Алеко Константинов го описа преди почти век, лошото е, че оттогава нищо не се е променило. Само повече неща за крадене се появиха и съгражданите ни са много по-силно изкушени да упражняват правото си да си ги взимат.

Най-интересното в този вид облагодетелстване от общото е, че размерът и ценността на това общо нямат значение.

Затова да оставим настрана земеделското министерство и прескъпите джипове, представени като супер изгодна инвестиция в името на шейховския ловен комфорт и евентуалното забогатяване на родната хазна. Да оставим настрана и данъците, които никнат един след друг и даже напъплиха в уикендите ни, за да ни възпитат, че докато спим, някой трябва да богатее от нашия сън.

Да замижим поетично с очи и на мутренските разпределения на европейските пари и властовите постове - отдавна си знаем, че са цял отбор, който продължаваме да наричаме Кой, вместо да им прочетем имената по партиен списък.

Даже щедро прощавам и на министър-председателя, че открадна от работното си време, което ние, данъкоплатците, му плащаме като заплата, за да гони топка по футболното игрище, докато другите малки и големи авантаджии в парламента също спокойно краднаха от нас поредната възможност да ги контролираме... как ни крадат.

По-важният проблем е, че докато така силно се възмущаваме от авантаджийството на управниците си, ние самите правим точно като тях, само че на по-ниско ниво.

Което не прави престъплението по-малко, нали така?

Често ходя на гости в един типичен столичен соц квартал, в един съвсем обикновен панелен блок. Във входа там от почти 20 години се води ожесточена битка за... крушката в асансьора.

В началото на 90-те, когато демокрацията започва да се разбира като свободно придобиване на общото, въпросната крушка взе да изчезва редовно. Съвестни съседи връщаха отново светлината в кабината - къде с лични пари, къде от общата каса. После обаче и на тях им писна да финансират осветлението в нечий апартамент и започнаха да действат с други методи - заплашителни бележки, които, след като не дадоха никакъв резултат, преминаха в люти клетви.

Крадецът на електрически крушки хич не се трогна от пожеланията към него и семейството му. Продължи да си осветява на аванта апартамента (доста голям, като се има предвид какво количество крушки му бяха необходими през двете десетилетия). Крушката не беше дори енергоспестяваща, че да струва колкото един обяд, а си беше една нищо и никаква проста, едва мъждукаща крушка от близкия магазин.

Напрежението нарасна и в края на краищата един сръчен съсед беше натоварен със задачата да произведе нещо, което да опази осветлението в асансьора от пакостника. Така поредната крушка блесна в прегръдките на адски абажур, направен от алуминиев цилиндър с изчукани отвън навътре дупки. Тази дизайнерска хрумка всъщност представляваше нещо като обърнато наопаки ренде.

И всяка пакостлива ръчица, дръзнала да се пъхне и да завърти крушката в която и да е посока, щеше мощно да се надере на цъфналите навътре дупки и да маркира крадеца, като временно го осакати. С това, 15 години след първото посегателство, крушката за първи път остана на мястото си, защото, за да я достигне, крадецът трябваше да развие също така четири здрави винта в тавана на асансьора, държащи наказателния абажур.

Това вече беше твърде голям риск, защото щеше да отнеме време и авантаджията можеше да бъде хванат на местопрестъплението с отвертка в ръка.

Когато крушката беше спасена, крадецът (вече почти съм сигурна, че са група) пренасочи интереса си и седмица по-късно от асансьора изчезна металното табло на копчетата. След три възстановявания, то отново е самоделка - от шперплат, оригинално производство на сръчния съсед, с надписани с флумастер номерата на етажите.

Огледалото също изчезваше няколко пъти. Сега просто няма огледало. Нищо няма, защото и календарите с природни картини от Пирин, Търново и „Албена", поставяни на зеещото петно там, също бяха присвоявани.

Заподозряна в посегателството над тях беше 83-годишната баба Велика от съседния вход, която, по наблюдения на отговорни комшийки, изведнъж предекорирала кухнята си с малки дървени рамки, в които се мъдрели същите родни български пейзажи.

Баба Велика обаче не понесе наказания, защото никой не се дае да заведе разследване и да доказва вината й.

Всеобщото присвояване на българина завладява всичко, затова и най-невероятни неща могат да изчезват. Едни приятели с ресторант непрекъснато се оплакват, че някой им краде цветенцата от саксиите на входа. Впоследствие разкриха „бандата" - подли бабки, част от които мощни реститутки с прически и перлени гердани, които, докато се подпират на кокалените си бастунчета, скубят китките и ги засаждат по домашните балкони или във вътрешнте градинки.

Клиентите на ресторанта - все такива, дето колите им струват колкото сумата от заплатите ми за целия ми живот - непрекъснато ограбват тоалетните. От този рог на изобилието завличат всичко, без собствените си физиологични произведения - тоалетна хартия, течен сапун, сухи цветя за украса, снимки от декорацията, да не говорим за крема за ръце и дезодорантите.

Голямото българско крадене не подбира. То е въпрос на чест, на „свършена работа", на майсторлък и тарикатство.

Затова и нашего брата винаги ще го разпознаеш на международните летища - в дюти фри магазините обикновено е половината български самолет, който щедро „са фъшка с парфюмичи", че поне като кацне в родината да мирише на Европа, без да е дал нито едно евро за тоя лукс.

Друго си е с „тесчиричи"! Последният път, като пътувах със самолет, умрях от срам, защото пред една от пекарните в чакалнята на парижкото летище за секунди изчезнаха достойно количество картонени чашки и пакетчета захар, откровено присвоени пред очите ни от едно възпълно българско семейство с дете - всичките с анцузи и златни кръстове по вратовете.

За кьор софрите, шведските маси и тъпкането на кетърингови хапки са специално приготвени пликчета, а за завземането на градинки за бетонни гаражни клетки, за присвояването на тавани, мазета и стълбищни пространства, за данъчните измами, за краденето на ток и вода, включително за пълнене и отопляване на лични басейни в престижни столични квартали от публично известни личности направо не ми се отваря дума. Там смрадта е наистина непоносима.

Докато авантата е по-важна от общественото чувство на споделяне и взаимност, нищо няма да се промени към добро.

Ще си крадем едни на други крушките, а ония, дето толкова искаме да си оберат крушите, ще продължават да ни обират животите. Ами нека - щом и той ни е на аванта...