През 2011 година 20% от абитурентите у нас отиват да учат в чужбина. Днес това се случва с всеки трети...
Все още си спомням ясно деня на своето завършване. Беше топло, майско, а на мен ми беше тъжно, че приключвам с училището завинаги... Нямах идея какво искам да правя. Годината беше 2002-а. От тогава мина много време. Завърших образование в България, намерих си хубава работа, още докато учех, и продължавам да върша това, което обичам. Само за десет години обаче, нещата толкова рязко се промениха, че чак е страшно.
Какво точно стана?
Какво се случи, че образованието, перспективите у нас, светлото бъдеще, чувството за безсмъртие, което те владее, когато си на 18, изчезнаха! Сега животът ти е поп-фолк, роклята ти е прекалено къса, косата ти е прекалено брокатена, чорапогащникът ти е прекалено скъсан, шарките ти са леопардови... А интересите ти се ограничават в това лято и как да намериш по-лесно и бързо пари за море.
Разбира се, това е едната крайност. Другата бърза да забегне в чужбината, най-вече в Обединеното кралство, където ни обвиняват, че сме населили, едва ли не, страната им като нахални мишки. А ние, за да защитим носителите на светлото бъдеще, ги псуваме и викаме по тях. Щото нали, светът е глобален, когато ние се местим в него, но не и когато някой той идва при нас... Както и да е.
Още си спомням първите месеци след завършването. Не знаех какво искам да правя, но знаех, че трябва да уча. Най-големият ми кошмар беше, че ще събудя през септември с единствената перспектива да стана сервитьорка. Побиваха ме тръпки и ме обливаше студена пот. Сега тази мисъл е по-скоро нормалното развитие на нещата... единствено трябва да се молиш да не свършиш като такава в някое мизерно кафе. Защото луксът да си сервитьорка в гъзарско заведение си е друга бира.
Никога нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че училището няма да ми липсва особено
Още щом влязох да уча висше, средното училище, хората, интересите ми тогава... всичко се промени. Всичко изчезна в миналото. То си беше за преди. Уви, днес не е така. Има хора все още втъкнати в добри стари ученически години, когато са били страшни гъзари. Нещата изглеждат като лошо направена комедия, в която всички сме част от едно голямо клише.
Липсват ни само футболистът и мажоретката. Но съм сигурна, че някъде наоколо те съществуват. Някой беше казал, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му, а тяхното реализиране показва, колко голям е той по дух и кръгозор. Тогава какво стана с безсмъртието? С борбата? С правото да се изкажеш? С правото да бъдеш, който си? Със смелостта да си уникален? С правото да си различен? Да не те е срам какво харесваш?
Миналата година много хора се изказваха лошо за абитуриентите. Техният позор стана толкова явен и публичен, че дори напусна границите на родната държава и пропътува цялото интернет пространство и отвъд. Хората се разделиха на групи. Някои твърдяха, че онези, които цъкат възмутено с език са хейтъри, груби, безочливи... Други, че не забелязват онези абитуриенти, които изглеждат стилни и красиви... В навечерието на новите балове хората се подготвят за същия цирк.
А аз се чудя - какви ли са били мечтите на тези хора? На онези с пайетите...
Може би да заприличат на Андреа? Е, постигнали са го. Да си изберат нови. Чудя се какво ли правят сега? Къде са? Как са? Какво си мислят, когато видят снимките си от миналата година? Срам ли ги е? Страх ли ги е? Или пък се гордеят? Опитвам се да си ги представя като мен сега, 10-12 години по-късно... Дали и на тях ще им мине бързо като на мен? Дали ще намерят своите хора, място, нещо за правене и след бала? Или мечтите им ще се ограничат в пайетите, буклите, принтовете... Никой не знае.
Чудя се за тези, които завършват тази година! Дали и те мислят за бъдещето? Ако статистиката е вярна, то те вече имат мечти. И са стегнали куфара, за да ги изпълнят. „Всеки трети абитуриент ще учи в чужбина" гласи гръмката статистика. Доколко е вярно не знам, но предвид нарасващата селяния си мисля, че да, повечето хора са избягали навън.
А малкото останали сме завършили през 2002-а или още по-назад... И моля ви, не коментирайте това изречение все едно аз съм единствената, която си го мисли, защото именно за тази селания говоря.
Но не се притеснявайте, дори и всички да избягаме, винаги ще се намери някой, чийто мечти са по-малки, по-явни, по-гротескни. Той ще загаси лампите и ще удари ключа след нас. Желаещите са много...
Една част от тях вече викат 1, 2, 3, 4, 5 навън... Понякога, разбира се, има изключения, но не се надявайте много.
