Прибирам се една сутрин от пазар, а портиерът на сградата някак свойски ми се хили. Бавно ме приближава и с натъртена употреба на „ти" ми обяснява, че чел мой текст в един жълт вестник. Снизходително го изслушвам и правя няколко корекции около името на медията - той така или иначе в по-голямата част от съзнателния си живот е пиян до несъзнателност, така че изобщо нямам основания да не се съмнявам в достоверността на изказванията му.
„Не - настоява той - сигурен съм, че четох твоя статия там - нещо за твоите приятелки дето били заминали, разийш ли, нанякъде..." - Да, казвам, имаше такава статия за въпросните приятелки, но тя си беше за Webcafe и няма как да се появи в която и да е друга медия".
Портиерът обаче е упорит човек, особено когато като свидетел на твърдението му присъства „жената". Тя, жената - вика портиерът, също те видЕ - със снимката, с името ти, с всичкото, както си требе."
Както може да се очаква, веднага след показанията на портиера хуквам да си търся въпросния вестник
Намира го, плащам необходимата лепта, за да си го купя и с бръчка на челото и наплюнчен пръст започвам да въртя страниците. Някъде в средата, измежду мъдрите мисли на издухани от смисъл журналисти и наблюдатели, покрай рекламните карета за таблетки против диария, съзирам снимката от профила си във Facebook, името ми, ясно изписано с болдвани букви като автор и статията ми, прилежно и с вдъхновение написана за Webcafe.bg десетина дни по-рано.
Публикувана едно към едно, без каквито и да е обяснения, препратки, цитати и обяснения
Демонстративно изтипосана с цялата тежест на самата себе си, така че всеки заразен с опит и знания или пък девствен читател да може да си каже „Я па тая! Щом и тука започна да пише, явно е само за пари..."
Нямам точните думи да опиша чувството, без да изпадам в мелодраматични признания. И все пак, то е все едно някой да държи снимка на детето ти в портфейла си - няма как да не го заподозреш в мръснишки намерения и да му повярваш, че прави това от искрена, безкористна любов към децата.
Нещо като да си измислиш песен и да я чуеш да се носи в сладникав ангажимент по някое чалга радио, докато тихо и спокойно си пътуваш към морето. Сякаш си оставил булчинската си рокля на химическо чистене, а се оказва, че разпищолената девойка зад щанда я е използвала за маскен бал и с панаирен разгул обилно я е поливала с червено вино.
След шока от тоталната наглост някой да мултиплицира текста ти и самостоятелно да го настани в непознато и нежелано пространство идва агресията.
Точно затова някак отвътре ми дойде да завъртя всички възможни телефони на редакцията и с възпитан, но и достатъчно твърд тон да поискам възмездие за нанесените морални и материални щети
Едва ли ще изненадам някого като кажа, че посочените в карето телефони самотно звънят в неизвестно пространство и никой никога не отговаря на повикванията. Няма да е изненада и фактът, че на стегнатото и елегантно писмо- оплакване, изпратено от мен до екипа, никой не си прави труда да пише. Нещо като тъничък гласец на самотно протестиращ пътник в градския транспорт, чието възмущение се извисява над покорно мълчащите пътници, докато шофьорът садист с тънка усмивка подминава спирки и затиска с преждевременно затваряне на вратите тела на хора.
Всъщност не е толкова важно, че някой си смотан и потънал в битова тъга редактор от въпросния вестник е решил да запълни една страница с нечий авторски материал. Така или иначе в съвременната система на тотално споделяне мислите, текстовете и творческите ни актове циркулират необезпокоявани в пространството и рано или късно заживяват свой живот.
Страшното е, че група от образовани (поне по условие) съвременни хора съвсем единодушно и без никакви притеснения решава, че роденият от някого текст принадлежи на световната свободна преса и може да бъде използван, преиздван и трансформиран свободно само поради тази принадлежност. Както и да обвиваме това в красиви думи и философски умозрения, става дума за едно и също нещо.
То има едно име и на всички езици означава едно и също криминално деяние - кражба
В страна като България способността да откраднеш е въздигната до ценност. Изкусно да отмъкнеш на някого нещо и да го направиш печелившо за себе си е по-скоро белег на успеваемост и талант, отколкото на грозна комбинативност и желание за прецакване.
Готините са готини, защото присвояват без някой да ги хване или види. Може да ги заподозреш, но самият факт, че престъпното деяние не е доказано, ги прави още по-привлекателни като образи и фигури за подражание. Само в страна с подобна ценностна система, бурно афиширана на всякакви нива и от всякакви хора, може присвояването да замества идеята за интелигентност и ум. Щом си успял да откраднеш без да те хванат или осъдят, значи си голям пич.
Останалите, спазващи законите буква по буква, са просто тъжни хора, които не умеят да рискуват и да се наслаждават на живота.
Крадат ни навсякъде
Къде елегантно и с финес, къде директно и с нагла усмивка. Забелязали ли сте например, че в българска бензиностанция ресто от порядъка на една до девет стотинки не се връща? Ако сметката ти е 48.50 лв, по-вероятно е просто да ти вземат петдесетте лева без на ум да им минава възможността да те компенсират по някакъв начин.
Левче, две или три - няма значение, важното е в джоба да има поне някаква реална „печалба", която гарантира малко повече внимание и самочувствието, че картите на късмета са в моите ръце. Сред ежедневните кражби, които делнично наричаме „прецакване", са и редовните сюжети на тема „места за паркиране".
Всеки ден по малко някой ни ограбва. Съседът бръкнал в пощенската кутия и отмъкнал бланката за абонамент или каталога на магазина за автомобилни гуми. Портиерът приватизирал оставената пред вратата купчина плочки за баня и единодушно със себе си решил да те „освободи" от грижата по нея, като без да те предупреди, я използвал за ремонта на новата си тоалетна. Чистачката на входа тихомълком е отмъкнала черджето пред вратата ти и го е подредила пред собствената си порта, защото „на него това не му трябва".
Или учителката в детската градина, която събира по 20 лева от невръстните си възпитаници за „подарък на Веско от другата група", от близкия приятел, който забравя да си върне заема навреме, от момчето с джагите в парка, който мистериозно изчезва за половин час уж в търсене на рестото ви, от девойката в химическото чистене, чийто любим носи ризи, поразително напомнящи изчезналите преди година от гардероба на мъжа ти скъпи ризи.
Присвояваме си чуждия труд с чувството, че той не е уникален и ценен, но в същото време нямаме капацитета да направим нещо оригинално на същото ниво.
Да се сдобиеш с чуждото не е проява на невъзпитание и незачитане на човешките права, а гъзария
Някак много си готин, ако отмъкнеш бутика вино от магазина, откраднеш компютъра на дете от стаята му в детския летен лагер или „забравиш" да платиш сметката си в ресторанта. Ти крадеш от мен, аз - от теб, а накрая всички се възмущаваме от стореното.
Много сме готини да даваме акъл и да обрисуваме правдата, но когато трябва да я защитим, заешките ни природи спират до цъкането с език, суеверното плюене в пазвата и твърдата убеденост, че сме по-тарикати от другите и това няма как да ни се случи.
Крадем едни от други всичко и на всички нива
Преди по-малко от 10 години споделих един много личен и дълъг текст с една известна днес писателка. Беше нещо като своеобразно начало на роман, а мнението й ми беше важно, за да продължа уверено. Тя изсипа куп суперлативи относно текста, въодушевено направи разбор на основните ситуации, отношения и персонажи - и изчезна от полезрението ми за известно време.
След две години на пазара се появи поредният й роман, в който героинята носеше името на момичето от моя сюжет, историите подозрително напомняха моите и дори езикът досущ копираше използваните от мен стилистични подходи и фигури. Романът не се оказа най-успешният в творческата биография на въпросната писателка, но огорчението от малката интелектуална кражба още ми носи кисело усещане, когато спомена името й.
Точно заради това си мисля, че ако днес допускаме малките, ежедневни крадци да отмъкват големите ни надежди и делничните ни достижения, утре някой спокойно ще открадне и най-съществените ни неща: историята, емоционалната памет, достойнството, чувството за справедливост, възможността за мечтаене.
Ако го допуснем, значи сме си го заслужавали.
“Точно заради това си мисля, че ако днес допускаме малките, ежедневни крадци да отмъкват големите ни надежди и делничните ни достижения, утре някой спокойно ще открадне и най-съществените ни неща: историята, емоционалната памет, достойнството, чувството за справедливост, възможността за мечтаене…….” Човек си мисли, че мисли какво ли не. Но обобщенията би тябвало да бъдат с мярка. Малките ежедневните крадци съществуват от как свят светува, затова и древните гърци са отредили и бог, Хермес, който да покровителства „търговците и другите крадци”. И плагиатство съществува открай време, и престъпно ограбване на интелектуална собственост, и фаянсови плочки са били „похищавани”, а и черджета за пред входната врата. Но,” емоционалната памет, достойнството, чувството за справедливост, възможността за мечтаене...”, това е нещо друго, друга опера, както се казва. Човек трябва да е много наивен, за да постави една очевадна реалност, която е не от днес и не от вчера, като някаква потенция грядуща в бъдещето. И да бие тревога, „дайте да озаптим дребните крадци, защото, ако продължава така,”утре някой спокойно ще открадне и най-съществените ни неща: историята, емоционалната памет, достойнството, чувството за справедливост, възможността за мечтаене…….”.