Началото на 90-те. Лятна изпитна сесия в Софийския университет. Групата ми се явява на изпит по история на българската литература в периода от Освобождението до войните. Виснали сме пред вратата на проф. Милена Цанева от 8:30 сутринта, пием кафета в пластмасови чашки, размахваме насам-натам тетрадки и листа с разработки на въпросите и с облещени очи слушаме ужасяващи истории как принципно протичат изпитите по този предмет.
Малко преди 9 се задава госпожа професорът с вече отегчена походка и във видимо недобро настроение. Едва-едва поздравява, шмугва се в кабинета и след 15 минути асистентът й отваря вратата, за да покани първата петица смелчаци, сред които по традиция съм и аз. Докато си търся място в овехтялата академична обител, се опитвам да не забелязвам трохите от току-що схрускани вафли около устата на асистента и деликатно избутвам наръфаната мазна "принцеса" върху бюрото му.
Теглим въпроси, намираме си що-годе чисто ъгълче за писане и започваме да драскаме планове на това, което ще разкажем на професора. След десетина минути на празния изпитен стол пръв сяда един от най-умните ми колеги. Говори стегнато, тихо и смислено, а още след второто изречение проф. Цанева нервно го прекъсва с въпрос.
Той прави пауза от няколко секунди, поема си дъх и казва "Аз мисля, че..." И точно в този миг, по някаква необяснима причина госпожа професорът тропва с ръка върху масата и със спираща дъха ярост изкрещява: "Колеги, вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете. Ще мислите, след като се дипломирате!"...
Помня този случай толкова добре, колкото и точното разположение на вафлените трохи върху шашардисаната физиономия на клетия академичен асистент. Защото той е перфектната метафора за тоталната и десетилетна несъстоятелност на българското образование. С цялата му вехта и в същото време претенциозна осанка, с оценяването чрез унижаване, с фалшивото страхопочитание пред самоспаружили се авторитети, с миризмата на нафталин в уж модерните му интерпретации и най-вече с пренебрежението към най-важната способност на човека - тази за мислене.
В нервния изблик на иначе дълбоко уважаваната в академичните среди проф. Цанева еднозначно се изрази цялата философия на тогавашната ни и непроменила се до днес образователна култура - институцията училище (колеж, университет, институт) изисква от своя ученик попиването на определено количество информация и нейното точно определено и стандартизирано интерпретиране.
Знанието се явява някакво количествено измеримо съдържимо, което трябва да запълни предполагаемата празнота в мозъка на одобрения да го приеме човек - ученик, студент, докторант и т.н.
Както в усвояването, така и в проверката, и използването на това знание (поне в академичната обстановка) съществува стандарт. Той определя защо, какво и как да се научи. Изключва напълно както правото на избор, така и правото на лично осмисляне и оценяване на въпросното съдържимо. Нещо като да ти дадат вода и да те научат, че е за пиене, пък ако ти вземеш, та се осмелиш да се миеш с нея, да ти плеснат един зад врата.
Онзи изпит при проф.Цанева си го взех. Преразказах чутото от лекциите, не употребих местоимението "аз", още повече в комбинация с глаголи като "мисля", "смятам" или "твърдя" и си тръгнах с петица в студентската книжка и усещането, че съм истински конформист. И с горчивото чувство, че за преподавателите си сме само добре полепнали около устите им трохи, които, ако се опитват да се превърнат в "принцеси", просто ще бъдат сръфани.
Разбира се, в годините на обучението си съм имала и уникални учители. Карали са ме да изследвам, да мисля, да си представям, да разигравам. В крайна сметка обаче системата ги е задържала в себе си като незначителни досадни шумове. Държала се е с тях с унижаващо пренебрежение и по силата на превъзходството на по-големия над по-малкия, ги е преглъщала с леко кисела физиономия. Усилията им са оставали част от лабораторните ни упражнения или свободните ни разговори и винаги ненужно са увисвали от схемата за оценяване. Помня тези хора с огромно почитание и благодарност, защото на тях дължа макар и оскъдното си поумняване през годините.
Преди 12 години отново се сблъсках челно с образователната система
Голямата ми дъщеря, тогава на седем години, трябваше да тръгне на училище. Тя е здраво, право, нормално физически и психически развиващо се дете, което обаче има т.нар.кохлеарна имплантация, направена за коригиране на глухота по рождение. Това състояние изискваше известно задълбочено внимание в обучението й, което в крайна сметка не би трябвало да се различава много от това в средностатистически първи клас. В едно обикновено държавно училище обаче отказаха да я приемат, защото щяла да забавя скоростта на "усвояване на материала" и, според думите на директорката, щяла да "изяжда" от времето на преподавателката за другите деца.
Във второ държавно училище отново дадоха заден ход - преподавателите направо изпаднаха в паника, че от време на време ще се налага да сменят батериите на слуховия апарат на детето, пък те "тия сложните нови апарати" не ги знаели. Накрая приеха детето в частно училище, където също нямаше подготвена специална програма за ученици в подобна позиция, но пък поне попаднахме на мотивиран, млад и раздаващ се преподавател. Първите години вървяха леко, хлапето правеше тестовете си с удоволствие и набираше самочувствие, докато в един момент тотално неадаптираният за нея международен изпит по английски не я сдъвка и изплю.
Така след пети клас моята дъщеря вече не полагаше изпит по английски, а учителите по другите предмети започнаха бавно, но сигурно да я изолират в часовете си и да се държат към нея като към мушкатото на перваза на прозореца.
В гимназията нещата съвсем загрубяха. Системата не можеше да понесе нейната различност и скоро от учителското звено дойде предложение да осигурим на детето т.нар. СОП (специални образователни потребности или специална образователна програма).
Благодарение на него тя щеше да има право на по-дълго изпитно време, на някои по-олекотени тестове и евентуално на специален учител, който да й помага. За да получиш въпросният СОП обаче, трябва да се явиш на комисия. Тя се състои от отегчени и дълбоко немотивирани "специалисти", които подлагат нуждаещите се от различна помощ деца на стандартизирани тестове. Така моята 17-годишна, напълно нормално умствено развита дъщеря трябваше да реди в определена поредица картинки с прасенца, котета и гъбки и да слуша идиотските условия на задачи от типа на "Ако Митко е пред Сашко, а Сашко е пред Ваньо, кой е в средата?".
Да не говорим за отвратителното вмирисано старо училище, където тази комисия приема деца като моето и за факта, че всички "специалисти" стоят достолепно подредени в редица зад катедра на почетно разстояние от "детето с проблем", точно като военната комисия в мюзикъла "Коса".
Случката остави трайна следа в съзнанието на детето ми и до ден днешен споменът за нея пълни очите й със сълзи.
В крайна сметка въпросният СОП легализира небрежното отношение на учителите към учебните й потребности, като нито един от тях не се опита да промени схемата и начина си на преподаване заради нея. Установявах това в най-различни ситуации и разговори, когато разбирах, че за нея Бетовен е име на куче, "траки" е непозната дума, а между m и cm в измерване на разстоянията няма разлика. Върхът обаче беше, когато учителката по физическо възпитание и спорт реши да похвали пред нов ученик положените от дъщеря ми учебни усилия и чистосърдечно изтресе пред нея фразата "Я виж Елица, дето е глуха, как се старае!..."
Елица, разбира се, се прибра дълбоко наранена от случката, а аз за пореден път трябваше да обяснявам на педагози, че така не се прави. На финала поведението на учителката ми беше обяснено с "Тя си е такава, ама не е лоша по принцип", а за мен остана задачата да се справя с обидата в душата на детето и да се опитам за пореден път да туширам вредното влияние на училището върху неговата психика.
Да оставим настрана обаче децата със специални потребности при ученето - там топката така или иначе още дълги години ще е единствено и само в двора на семейството. Нелепото образование като бацил заразява и всички останали, като бързо и отработено ги превръща в малки амбициозни състезатели, които градят самооценката си единствено на базата на сравнение с другите. Така важен е не потенциалът на всеки отделен човек, а способността му да изпреварва.
Образованието и училището заприличват на тренировъчен лагер, където важното е всички да следват едни и същи норми и съответно да дават един и същи резултат. Подобно унифициране и учене чрез страх е истински геноцид
Училище, където личните ти способности трябва да се подчиняват на стандарт, атмосферата е състезателна, а оценяването е въпрос на сбор от точки и покрити норми, е изправителен лагер. "Знанието", натрупано чрез насилие и папагалско репродуциране, е промиване на мозъци. Разбрах го, когато месец преди първия учебен ден малкото ми дете започна с треперещ глас да ми споделя страховете си от новата учебна година и класа, където "всички, мамо, са толкова перфектни и аз съм най-тъпата..."
В този момент си дадох сметка, че от моето училище до това на децата ми нищичко не се е променило. Че крилатата фраза на вече възрастната професор Цанева се е бетонирала като надпис на надгробна плоча в учебните ни институции и ги е легализирала като крематориуми за интелигентност. И че мисленето, въображението, идейността и смелостта да ги изразиш и защитиш не са част от образованието - те са негово канцерогенно образувание, което спешно и бързо трябва да бъде стопено.
Така не се възпитават хора на бъдещето. Така се възпитават роби.
Устното изпитване не мисля, че е грешка. Твърде пораженчески е възгледа, че унижава изпитвания, е освен ако сам се направи за смях с незнания и тъпота. Пропускате обаче позицията на подготвените, за които би било удоволствие да го покажат пред публика. Има учители, за които групата на несправящите се е приоритет и убиват устрема и стремежа на интересуващите се ученици, като ги ангажират с подпомагане на закъсалите. Дори и да има някаква възпитателна стойност това занимание, не е тяхна работа това, не са длъжни да имат педагогически подход. Освен това ги спъва в развитието им, като не ги натоварва допълнително.
Целият живот е състезание. За да знаеш къде се намираш, премерваш сили, знания и умения с останалите. Било за да разбереш дали да се натовариш и ускориш повече или пък дали можеш да си позволиш за секунда да отдъхнеш, да се почерпиш, да се поизпъчиш и да си направиш победоносно селфи.
обаче ако знае? ами ако знае повече отколкото дори даскалът очаква, а?
Когато стане дума за качествено образование ми идва наум едно ТВ интервю от преди много години с един от директорите на Английската гимназия в Пловдив, който коментираше едно свое посещение в САЩ. Когато посетил едно общинско училище там, му направили силно впечатление думите на директора на училището, който споделил с него, че целта на училището била не толкова да учат децата, колкото да ги държат под контрол, за да не попадат под вредното влияние на улицата. Както се казва,слава Богу, нашето образование, колкото и да го плюят някои, поне до безвремието, което иначе наричаме преход, беше на едно много добро ниво. Зубренето беше следствие не толкова от манталитета на преподавателите, а от болните амбиции на родителите. Децата им да бъдат пълни отличници. Имал съм щастието моите родители, от собствения си училищен опит, да са наясно, че е напълно нормално оценките ми да формират едно приятно разнообразие (без двойки и тройки, разбира се), според наклонностите ми. Така че по-ниските ми оценки по български език, примерно, не ги впечатляваха. Затова не ми се налагаше да зубря наизуст теми по литература.Да не говорим да ходя на частни уроци. С изключение на такива по чужди езици, разбира се Когато г-жа Касимова говори за „Знание", НАТРУПАНО ЧРЕЗ НАСИЛИЕ И ПАПАГАЛСКО РЕПРОДУЦИРАНЕ, КОЕТО Е ПРОМИВАНЕ НА МОЗЪЦИ, това е, както казах вече, в резултат на болните амбиции на родителите. Колкото до „промиването на мозъци”, това би станало, ако децата са изолирани и нямат достъп до никакви други източници на информация по предметите, които се изучават. Мозъците на много хора са промити, това е вярно, но в резултат на умствена леност, защото се оставят да им ги промият. И да се говори, за промиване на мозъци и че нашето образование създавало роби, това са врели-некипели. И най-вече е жестока и незаслужена обида към преподавателите на всички равнища на българското образование. Какво ще научи детето в училище и като какъв човек ще се оформи, зависи най-вече от сътрудничеството между родители и учители, заедно да го насочат и да го поощряват да развива тези свои способности, които ще осмислят живота му за в бъдеще. Трудът на учителите е неблагодарен, именно защото родителите дезертират от отговорностите си за възпитанието на децата си и прехвърлят цялата отговорност върху тях. И в резултат, резултатите са такива, кавито са – плачевни за децата, бъдещи граждани и родители на свой ред.
тази статия ми напомни за един индийски филм: http://www.imdb.com/title/tt0986264/?ref_=nv_sr_1
Посъветвай дъщеря си да учи за себе си. Аз си изкарах висшето със семестриален успех 4.30 , но винаги съм ходел с удоволствие на упражнения, учех с желание и попивах от всичко и сега смея да кажа, че се справям в работата по специалността си. Какъв е смисъла да учиш на сила, но да имаш 6? Аз си учех с удоволствие, но вместо 10 страници урок, учех 5, защото останалите 5 бяха просто пресилване от информация, което така или иначе се забравя скоро.
Много ми хареса статията и съм напълно съгласна с показаните примери в нея, българското училище е старомодно и ограничено, лошото е, че не се и вижда светлината в тунела. Когато, аз бях в прогимназия '97 - '98 в моя клас имаше едно момче с проблеми в развитието.Повечето преподаватели разбира се го пренебрегваха, нямаха търпение да се занимават с него, да го изчакват да допише от дъската урока, беше слаб ученик съдейки по бележника, преобладаваха 2 и 3, но никога няма да забравя, когато един ден го изпитваха по история. Учителката ни, търпеливо и внимателно му задаваше въпросите, помагаше му да се сети за някои дати и имена и накрая му писа шестица. Това беше първата му шестица. Толкова беше радостно това дете, толкова беше гордо със себеси, всички станахме и го потупвахме по рамото и го поздравявахме и изведнъж той от задната скамейка, несмееки да общува с нас, започна повече да взима участие в часовете. Няма смисъл да казвам, че историята му стана любимия предмет . Скоро се запознах с момиче, което преподава в едно село близо до Мездра по програмата " Заедно в час". Тя е на 26 години, учила е в Класическата гимназия и Софийския българска филология. Разкарваше ми как я ромите я наричали "даскале" и други интересни истории - как си палили печката през зимата и как общували с хората от селото. Обясни ми, колко е трудно да бъдеш учител, особено учител който иска да подобри нещо. Повечето деца нямаи учебници и тя копирала различни помагала и уроци и раздавала на децата, но другите възпитателки веднага я обвинили, че много консумативи използвала. Обясни ми, че в училищата има предагог, които трябва да се занимава с децата с проблеми и да им помага да учат например като по този начин се облекчава работата на самия учител. Това масово не го правили и накрая на годината тези лица получавали фалшиви атестации от останалите преподаватели, че този човек си вършел работата. Училището се е превърнало в пазар на политическо влияние, а учителите ги мързи да прочетат нещо допълнително и затова държавата им плаща уроци по компютарна грамотност!!! Искам един учител от това мездренско село да напише във фейсбук, кои са 10те книги, които са му повлияли и те да са различни от тези на Даниел Стийл!
Позволете да допълна коментара си по-долу. Темата ме занимава пък и прочетох някои от предишните коментари, изказващи несъгласието си децата да бъдат стресирани като биват изпитвани на дъската. Мойто мнение е, че този метод не е лош и трябва да се запази, разбира се без децата да бъдат унижавание и змъчвани. Мисля, че по този начин се трупа опит да се говори пред много хора, да изказваш идеите гласно, да не те е страх да споделиш мнението си, не да го криеш за себе си. Да, има и шанс да бъдеш засрамен пред другарчетата си, но това все пак се забравя и след време, нещата не си ги спомняме от лошата страна.
Съгласна съм с коментарите за децата, които се нуждаят с по-специалилно внимание да бъдат поставени в специализирани училища, но това предполагам е за по-"тежки" случаи. С моя коментар по-долу исках да дам пример как учителят можа да те окрили и да ти даде самочувствие, и как може да те срине със земята (видимо от статията), защото не може да си държи езика зад зъбите и да не дава прибързани коментари. Мойто мнение е, че на децата трябва да им се гради самочувстието и учителите са и затова учители. Ако основната задача на един преподавател е да си предаде урока, и аз ще се справя. Момичето от статията е напълно нормално дете (може би вече девойка) и напълно разбирам възмущението на родителя. Нежеланието на педагозите в началното училище да приемат това дете с проблем, направо ме отвращава. Според мен това е мързел и некомпетентност, защото видимо тя е могла да се справя с учебния материал и да не "пречи" на останалите от класа. Ами не можеш да очакваш, че 25-30 деца, ще се справят по еднакъв начин и ще са на едно ниво. Каква е разликата между това дете и друго, което няма физически проблем, но е по-агресивно или има семеен проблем, измислям си. Именно за това, учителя е там да намери и подход към свяко дете. Ох, а темата е направо безкрайна!
Rowan Дванадесет деца в паралелка може да е идеалният брой ученици, но си е идеал. Мога да свидетелствам, че този брой е оптимален, защото съм учил в Базово училище към педагогически институт, така наречените Образцови прогимназии. Имаше на времето такива полувисши институти за преподаватели в прогимназиите. Така че в клас бяхме по 12 ученика, (за да има място в класните стаи и за студентите, които присъстваха на показните уроци докато техните колеги от по-горния курс водеха занятията). Неприятното беше, че през ден, образно казано, ни изпитваха, но подготовката беше много добра.
Сблъсках се с въпросната проф.Цанева 10 г.преди М.К.-тогава беше още по-интересно и обезсърчаващо във и без това обезсърчителната обстановка... Що се отнася до децата със СОП-тук правилото е ОПРАВЯЙ СЕ САМ.Т.е.с пари,добри приятели,връзки и т.н.и си го пребутваш от клас в клас...после,вероятно си го гледаш докато умреш с отворени очи-нали трябва да виждаш как ТО се оправя без теб?!