Вероятно всички сте чували старата фраза: "Човек би бил луд да не е комунист на 20 години, но ще е още по-луд, ако си остане такъв и на 40 години". Май нещо такова беше. Точните възрасти и политически етикети варират според човека, както варират и предположенията за този, който първи ги изрича - Джордж Бърнард Шоу, Уинстън Чърчил или Жорж Клемансо.
Смисълът й обаче отлично е показан в оригиналната формулировка на Франсоа Гизо по време на френската конституционна криза от 19 век: "Да не бъдеш републиканец на 20 години е въпрос на порив на сърцето. Да бъдеш републиканец на 30 години е въпрос на порив на разума". Тоест, хората постепенно се преместват надясно в политическите си виждания с възрастта. За това няма епоха.
Същата общоприета мъдрост винаги е карала консерваторите да пренебрегват студентската политика с изморена въздишка и е била експлоатирана от редица леви лидери като председателя Мао или Харълд Уилсън.
Въпросът е дали подобна нагласа има основание
Ако се върнем в настоящия контекст на финансова криза и дисциплина в Европа, където водени от младежи групи се противопоставят на въпросните съкращения в правителствените разходи, то фразата изглежда напълно актуална.
Но тези движения може би прикриват една по-генерална промяна. Анализът на британските социални нагласи (от 1983 г. до 2010 г.) показва, че днешните младежи в по-малка степен подкрепят системата на общественото здравно осигуряване в сравнение с родителите си и са по-малко склонни да се възползват от по-високи социални помощи, въпреки че рискът от безработица при тях е далеч по-голям. Като цяло днешните младежи се чувстват все по-малко обвързани с обществото в сравнение с предишните поколения.
Дали представителите на това ново "безсърдечно" поколение са наследници на Тачър или на Тони Блеър? Дали това е началото на бавната и мъчителна смърт на солидарността? Или просто мъдростта за прехода от страстен радикал до самодоволен реакционист с напредването на възрастта никога не е била вярна?
Споменатото изследване е последното, ала далеч не и първото доказателство за това, че определящата за лявото думичка „солидарност" е много по-рядко срещана сред младото поколение, отколкото сред възрастното.
Младите, според които университетското образование е скъпо, работата - трудна за намиране и задържане, а притежаването на собствен дом - невъзможна мечта, сякаш са решени да се справят с тежката си участ не посредством колективно усилие, а с поединично бягство и индивидуално драпане напред и нагоре.
Поколението „Аз"
Разрушаващата атомизация на "поколението Аз" - днешните 20-годишни, е огромно предизвикателство за левия политически спектър в дългосрочен план.
Непреклонният индивидуализъм на младите излиза наяве в най-голяма степен, когато става въпрос за по-дълбоките им нагласи. Той си проличава и в области като съществуването и развитието на социалната държава, въпреки факта, че младите хора имат по-висок риск от безработица в сравнение с по-възрастните поколения.
Цели 48% сред 18-24-годишните и 46% от 25-34-годишните са несъгласни с твърдението, че повечето безработни хора, които получават социални помощи "са по-скоро без късмет, отколкото са мързеливи". Този процент е почти двойно по-голям в сравнение с групата на 65-годишните, където само 25% са несъгласни с това предположение.
Разликата в мненията между различните поколения е непреодолима. Дори, ако се имат предвид сравнително малките извадки от всяка възрастова група, различията между тях са достатъчно големи, за да бъдат статистически значими.
Не всички млади отхвърлят демократичното социално устройство
Поколението "Аз" в най-малка степен се противопоставя на излизането на по-богатите хора от системата на общественото здравно осигуряване. То подкрепя преразпределението на богатството от богати към бедни, въпреки че (както ще видим и по-нататък), тази тенденция не е толкова изявена в сравнение с родителите им, когато са били на тяхната възраст.
Промяната в нагласите спрямо социалните помощи вероятно е най-плашеща за защитниците на социалната държава. Според данните от дългосрочното изследване на социалните нагласи във Великобритания, днес повече от половината британци са на мнение, че социалните помощи за безработица са твърде високи - срещу една трета от тях при ерата на Тачър.
Сам Бауман, 24-годишен изследовател от Института за свободни пазари "Адам Смит", е на мнение, че тази промяна в нагласите се дължи на новия космополитизъм, поощряван от Интернет.
"Един лондончанин на 23 или 24 г. вероятно се интересува много повече от ситуацията в Мумбай, отколкото в Нюкасъл - националните граници ни вълнуват все по-малко. Интернет ни дава възможност да говорим с хора, с които споделяме общи интереси, независимо къде живеят. Географското единство е ОК, но мисля, че повечето хора предпочитат единството и приятелството, произлизащо от споделените интереси. В момента получаваме точно това", твърди той.
Бауман смята, че е възможно този "космополитен преход" да замести емоционалната обвързаност с държавата. В съвременния свят хората се интересуват все по-малко от националните институции, отбелязва той.
Винаги сам и никога заедно
Тази разлика във възгледа дали житейският път е самостоятелно пътешествие или групово приключение е по-скоро социална, а не политическа.
Проучване на Ipsos-Mori, основаващо се на изследването на британските социални нагласи, сравнява четирите поколения британци (предвоенното, бейбибумърите, поколението X и неговият наследник, поколението Y) и открива, че предвоенното поколение, което вероятно си спомня света преди съществуването на съвременните институции или войната, която ги е оформила като личности, силно подкрепя общественото здравеопазване и социалната държава. След тях всяко следващо поколение подкрепя двете институции във все по-малка степен. По-лошото в случая е, че и подкрепата спрямо различните поколения също запада през годините.
Преходът към една преобладаваща за цяло поколение нагласа не означава, че тя се споделя от всички
27-годишната журналистка Ели Мей Охегън комбинира работата си с участие във фундаментална институция на "старата левица" - тя е профсъюзен деятел и не приема смъртта на солидарността, макар и да признава, че действително съществува проблем.
"Единствена връзка, която много хора на нашата възраст имат със системата за обществено здравеопазване, е да я критикуват. На нас дори не ни хрумва, че е имало време, в което такава система е липсвала," коментира тя. "Общественото здравеопазване заедно със социалната държава са толкова автоматични и неразривни части от живота ни, че дори не проумяваме, че трябва да ги защитаваме и поддържаме".
"Мисля, че загубата на солидарността е неизбежен резултат от тачъризма: живеем в общество, което ни поощрява да мислим за собствената си амбиция, за семейството си, но не и за общността, в която живеем или обществото като цяло", коментира тя.
Бремето е върху левите институции, които трябва да открият загубената връзка с поколение, с което поне в момента изглеждат тотално несвързани
"Мисля, че профсъюзите могат да се постараят повече. Всички вляво винаги могат повече, макар и ограниченията върху тези институции, поставени през 80-те години, да са доста" коментира Охегън. Покрай всички реформи, които се случват със социалните помощи и човешките права като цяло, задължително трябва да се обърнем към младите хора, както и към по-възрастните.
Макар и да е възможно новото британско "поколение Аз" да се съпротивлява на вековната политическа реалност, съществува и възможността преходът към десния спектър с възрастта никога да не е бил реалност.
Харълд Уилсън, лейбъристкият премиер, който вече бе споменат като един от хората, възползвали се от известния афоризъм на Гизо, се опита да си осигури изборна победа като смъкна минималната възраст за гласуване от 21 на 18 години през 1969 година. През 1970 г. той понесе шокираща загуба срещу консерваторите.
Боби Дъфи е директор на изследователския отдел на Ipsos-Mori и човекът зад проучванията на различните поколения, извършвани в компанията. Той коментира, че е много лесно за политиците да пропуснат смисъла на различията. И дори битката между поколенията във Великобритания. "В момента има голямо притеснение около поколенческите въпроси в политиката," разказва той.
Дъфи допълва, че изкушението е политиците и медиите да се фокусират върху бейбибумърите, които съставляват повече от една трета от електората, и да игнорират по-младите поколения, които така или иначе не са толкова активни на изборите.
Това обаче е огромна грешка
"По-младото поколение не е апатично към политиката и държавните проблеми," твърди Дъфи. "То е силно фокусирано върху определени проблеми, които иска да реши. Ако политиците искат да извлекат нещо позитивно от всичко това, тогава вместо да отписват младежите като избиратели, които не гласуват, трябва да им предложат помощ и решения на някои практически проблеми, като жилищната политика".
Или, казано с други думи, да им покажат какво ги очаква.
