Догодина Марк Фарид смята да посвети месец от живота си на "виртуалната реалност". Ако кампанията му за колективно финансиране бъде успешна, той ще прекара 28 дни в галерия, носейки VR очила (очила за виртуална реалност) и шумозаглушаващи слушалки.
По време на шоуто всичко, което той преживява, ще бъде записвано със звук и видео от абсолютно непознат. До степента, в която съвременните технологии го позволяват, той ще заличи индивидуалната си идентичност.
Фарид не се опитва да живее като известен актьор или спортна звезда, или някой от много различна култура или времеви период. Прекарването дори на минути във виртуална реалност може да бъде некомфортно - със сигурност много дни престой там няма да са по-приятни.
Така че защо го прави той?
"За да разбера дали това, което сме ние самите, е индивидуална идентичност, или е просто културна идентичност", казва творецът.
"Израснал съм в голям град, там съм живял през целия си живот. Всичко, което съм виждал - квадратните градини, дървото, посадено на конкретно място, движението по улицата... всичко това е изкуствено създадено," казва той. "Всяко преживяване, което имаме, е синтетично".
Проектът му, наречен Seeing I, не цели единствено да изпробва границите на реалността; той също така има за цел да я доближи колкото може повече до поглеждането към света през нечии чужди очи.
"Входът", както Фарид нарича човека, чийто живот ще вижда, ще прекара месец, носейки очила, които заснемат видео (на 180 градуса) и 3D аудио.
Данните за всеки ден ще бъдат преглеждани предварително и ще бъдат изпращани на Фарид 6 дни по-късно, което би трябвало да даде на асистентите достатъчно време, за да приготвят подходяща храна и да съберат други материали, с които да направят изживяването максимално реалистично.
В галерията ще могат да го наблюдават посетители, но той няма да знае, че те са там.
Когато "излезе", Фарид ще носи скорошните спомени на някой друг и се надява да придобие и малко от чуждата перспектива за живота. 4-седмичният период е избран донякъде, защото "не е доказано, но е добре документирано, че губим навици и изграждаме нови навици в рамките на 3 седмици".
Това правило многократно е било оборвано, но произходът му пасва на проекта доста добре: то се основава на твърдение от автора на книги за самопомощ от 60-те години и пластичен хирург Максуел Малц, който твъди, че на неговите пациенти са нужни 21 дни, за да свикнат с новото си лице.
Фарид има толкова време, плюс още седмица, за да започне да приема непознатия човек, чиито изживявания вижда, за себе си.
В началото на 2014 година, след около година работа по проекта, Фарид изпробва на практика идеята си в рамките на 24 часа, в галерията "Аребайт" в Лондон. Името на проекта му тогава беше Alone Together.
Организаторите избраха човек, който той никога не е срещал. Той наблюдаваше записите през Oculus Rift. Намираше се в полу-празното пространство на галерията, с екип, който му подаваше с лъжица корнфлейкс в устата или му даваше блокчета шоколад.
Почти всеки желаещ можеше да кандидатства за "донор" на виртуални "спомени" в по-дългото му шоу, с няколко основни ограничения.
"Входът" трябва да е хетеросексуален мъж: въпреки идеята да живее като някой друг, Фарид иска все пак да е в поне малко познати води - и да живее със съпруга или приятелка.
"Така по-добре ще разкажа своя собствен живот", казва той.
Заглавието на пробния проект е отправка към книга на Шери Търкъл, която твърди, че технологията прави смислените комуникации по-трудни, докато създава нови начини за комуникация.
Фарид на практика обръща наопъки тезата на книгата: в идеалния случай, технологията би му помогнала да се почувства по-близък до своя сурогат, отколкото би могъл в реални условия.
Но това усещане за потапяне се оказва неочаквано.
"Той четеше или прекарваше много време на компютъра", казва Фарид. "Отиде в един момент на бар... това трябваше да е среща с непозната, но тя не се появи".
Най-ангажиращият емоционално момент в 24-часовия експеримент досега, е бил да наблюдава как мъжът - "Входът", играе видеоигри.
"Започнах да подражавам на звуците, без да се усетя", казва той, издавайки звуци като от изстрели.
Ако успее да реализира 28-дневната версия, Фарид ще постави на избрания човек няколко вълнуващи задачи, които той да вплете в ежедневния си живот: примерно скок с бънджи или гледане на футболен мач на стадиона.
"Искам да разбера дали наистина мога да повярвам в това - дали сърцето ми ще обезумее и ръцете ми ще се запотят", казва той. "Това не можеш да го фалшифицираш".
Фарид твърди, че проектът му е вдъхновен от философията и творбите на Джош Харис - интернет предприемач и творец, който (често до крайна степен) се е увличал по тоталното, 24-часово наблюдение.
Най-известният проект на Харис е социален експеримент, проведен през 1999-та в бункер в Манхатън, целият наблюдаван от камери. Тогава това представлява хаотично парти, траещо един месец, което е описвано като "оруелско". В крайна сметка партито е прекратено от полицията.
Впоследствие Харис пробва да предава на живо от апартамента си, докато е там с приятелката си. Връзката се проваля, а Харис изпада в нервна криза.
Същевременно обаче проектът има корени и в съществуващото VR изкуство, и в науката.
Идеята е сходна с The Machine to be Another - арт-проект, който позволява на участниците да "разменят тела" един с друг чрез Oculus Rift.
Известен е и прецедент по времето на VR маратоните.
През октомври учени от университета в Хамбург публикуваха доклад, който документира ефектите от траен престой във виртуалната реалност.
Подобно на ранния експеримент на Фарид, те са поискали от участниците да носят VR очила и да "живеят" във виртуална среда за 24 часа, с периодични 10-минутни почивки.
Изживяването е било некомфортно - и е довело до предизвикано от виртуалната реалност тежко гадене - но все пак е било ефективно.
След 4 часа, въпреки че е гледал близко разположен екран, участник е споделил "илюзия на престой във виртуална сфера" с 5-метров радиус. В няколко момента от експеримента, той е бил "объркан дали се намира във виртуална среда или в реалния свят", смесвайки случите.
Още по-сюрреалистичен пример е Becoming Dragon: 15-дневен пърформанс, провел се в Калифорнийския университет в Сан Диего през 2008 година.
Екип под ръководството на Миша Карденас е създал среда на "смесена реалност" с проследяващи позицията камери и виртуални очила. Той е основан върху модифицирана версия на Second Life.
Търсейки аналогии с живота си на транссексуална жена, Карденас е използвала виртуалната реалност, за да "еволюира" в постоянен живот като аватар на дракон в Second Life, рецитирайки стихотворения и изнасяйки речи във виртуалната реалност.
Карденас е сваляла виртуалните очила за посещения до тоалетната и сън, нещо, което Фарид няма да прави, но все пак е прекарала месеци в подготовка за пърформанса, използвайки ги почти непрекъснато в рамките на 15-16 часа дневно.
По време на Becoming Dragon, по нейни думи тя е започнала да мисли за Second Life като за нейно реално местоположение, приветствайки развълнувано приятели, когато те са влизали, и омайвайки се от "естествените" гори и океани.
Тя обаче също така е забравяла да се храни и да пие за дълги периоди от време, и зрението й на далечни разстояния се е влошило - опитът да гледа нещо надалеч е предизвиквал гадене и замайване.
По нейни думи, случилото се е имало ефект и върху психичното й състояние.
"С течение на времето се чувствах по-бавна, беше ми все по-трудно да се концентрирам и да помня факти от реалния живот", пише тя впоследствие.
Зрението на Карденас се е възстановило след два дни, макар че са били нужни още 5, преди очите й да спрат периодично да забравят да се движат, когато главата й се е премествала.
Всички странични ефекти - включително забравяне и прилошаване - са изчезнали след седмица.
Разбира се, въпросните виртуални очила са били примитивни в сравнение с Oculus Rift или други съвременни VR решения. Затова не е ясно с какви проблеми може да се сблъска Фарид.
Франк Стайнике, един от учените от 24-часовия експеримент, казва, че не е наблюдавал дълготрайни ефекти върху участниците в експеримента; основното, за което той е загрижен при Фарид, е "морска болест".
Джеръми Бейлинсън, основател и директор на Virtual Human Interaction Lab към Станфордския университет, коментира, че с него са се свързали хора около този проект.
"Имах един съвет към тях: "Говорете с оптометрист" казва той.
Фарид пояснява, че е разговарял с многобройни психиатри, психолози и невропсихолози за рисковете и възможностите.
Сред тях е Саймън Барън-Коен от Кембриджския университет, който преполага няколко варианта за развитие на ситуацията: проектът да направи ФАрид по-склонен към емпатия, като насочи вниманието му към другите, да предизвика бълнуване и самоизмама, или да докаже, че мозъкът е изненадващо способен да се адаптира към нови видове постъпваща информация.
Не е изключено Фарид да се адаптира.
Той свързва проекта си с експеримент на психолога от университета в Инсбрук Теодор Ерисман, заставил участници да носят огледални очила, в които светът е изглеждал наопъки.
След няколко седмици те постепенно започнали да компенсират образа, възприемайки обърнатото си зрение като почти нормално. Неговият асистент преминал от обръщане наопъки на чаши, до напълно пълноценно каране на колело.
Фарид е получил доста противоречиви мнения за ефекта от проекта, и се опитва да бъде предпазлив.
"Това не е изпитание за издръжливост", казва той.
"Ако отида твърде далеч и нещата се влошат и това с нещо започне да вреди на здравето, зрението или психичното ми здраве... ще сваля очилата за виртуална реалност и проектът приключва дотам. Не искам да навредя в дългосрочен план на живота си заради този експеримент".
Той ще бъде под постоянното наблюдение на психолог и каквито и да са резултатите, те впоследствие ще станат част от документален филм, наречен също Seeing I.
Извън експеримента, Фарид споделя, че неговият най-близък опит с виртуалната реалност е да гледа Сандра Бълок в научнофантастичния трилър "Гравитация" и че е оптимист за технологията зад Oculus Rift.
Марк Зукърбърг очевидно има план за тази технология, и е наясно какво ще прави с нея".
Въпреки че VR е описван като среда за изпълнение на желания, Seeing I по-скоро изглежда като тежка мисия, а не като разходка за удоволствие.
Това е обратната страна на пълната свобода във виртуалния свят - Фарид се отказва от всякаква самостоятелност или свобода на волята, избирайки да присъства като призрак в нечий друг живот.
Ако успее, предстои ли нещо по-мащабно по-нататък?
"Не. Категорично не", казва той. "Може пък да се окаже, че няма никакъв риск за психичното ми здраве в крайна сметка, но все пак не бих желал да го правя отново. Да бъдеш изолиран за 28 дни, без нищо, което да те свързва с истинската реалност, без комуникация и връзка с жив човек... 28 дни всъщност е повече от предостатъчно".
