Животът на футболния запалянко се измерва в пътите, когато се е плеснал по челото. Сензацията, новите герои, разрушаването на традициите, оглушителният рев на Давид срещу Голиат - заради тях решаваме да прекараме сериозна част от битието си, наблюдавайки как 22-ма души гонят една топка.
В ДНК-то на фена е заложено да симпатизира на надигащите се от подножието смелчаци и да недолюбва обичайните заподозрени, ротиращи се по върховете на футболния Олимп.
Разнообразието е основната съставка на футболната магия и когато то липсва, от това страда нашият кеф. Перфектният пример си има име, и то е Шампионска лига.
Вярно е, че един и същ отбор не е печелил турнира два пъти поред, но е и факт, че всяка година гледаме познатите титани в битка за короната - Барселона, Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Челси, Милан.
Миналогодишният финал си беше някаква глътка въздух, ала си остава среща между двукратния носител на трофея Интер и четирикратния Байерн.
Всеки сезон надпреварата изглежда доста предвидима и с минимален риск да се изложа бих прогнозирал, че следващият май някой измежду Реал и Барса ще ликува. Ако жребият не ги срещне по-рано, като нищо да се счепкат чак на „Уембли".
Английските представители не впечатляват; Милан се прави на много силен, но срещу Реал и Ювентус се видя, че не е; Интер дори не може да се прави и ако не беше Ето'о, вече щеше да е на апаратно дишане; Байерн пък не може всяка година да вади дяволски късмет.
На Шампионската лига обаче не й трябва Ел Класико, а чисто нов и разтърсващ победител. Някой свежар, който да ни грабне със спиращ дъха футбол и да ни припомни защо обичаме тази толкова велика игра. Някой... като Тотнъм.
Звучи налудничаво, но в този спорт такива неща се случват от време на време. Иначе Михалис Капсис нямаше да е европейски шампион, а Мирослав Клозе - с повече голове на световни първенства от Пеле.
От отбор, забраняван от лекарите на пациенти със слаби сърца, Тотнъм постепенно се превърна в солидна формация, която се научи да печели не само симпатии, но и точки. "Шпорите" разполагат с огромен офанзивен потенциал в лицето на Лука Модрич, Аарън Ленън, Рафаел ван дер Ваарт, Гарет Бейл, Джърмейн Дефоу и Роман Павлюченко, а играта им по фланговете е без конкуренция в настоящата конфигурация на Лигата.
Наличието на подобна елитна гвардия може да се окаже безценно в елиминациите, където се изисква да имаш, както казват англичаните, „съмтинг екстра".
Колкото и странно да изглежда, клубът има по-добри шансове именно за триумф в Лигата, отколкото за такъв в Премиършип. След великото 3:2 на „Емирейтс" Хари Реднап се изпъчи, че лондончани ще атакуват титлата, но на "шпорите" все още им липсва постоянство и достатъчно стабилна защита за подобно предизвикателство.
Този Тотнъм е по-скоро майстор в галопа, отколкото бегач на дълги разстояния. Тимът обича турнирните битки, знае как да се нахъса и в рамките на 90 минути може да се надстрелва с всеки. В елиминациите на Лигата обаче мачовете са два и концентрацията на белите трябва да е два пъти по-голяма, а ариергардът - поне три пъти по-стегнат.
Разбира се, трудно е да си представим купата в ръцете на "шпорите", но ако извадят късмет (разбирай разминаване с двете испански чудовища преди финала) и Гарет Бейл продължи да бяга като Юсейн Болт и да центрира като Дейвид Бекъм, всичко е възможно.
Като казах Гарет Бейл, та се сетих - как, по дяволите, този свръхзвуков момък успя да хвърли в екстаз феновете на Литекс, позволявайки на Николай Бодуров да го опази, а след това да направи смешен самия Майкон в два мача? Не знам, обаче когато издуха бразилеца за 3:1 на „Уайт Харт Лейн", направих единственото, което ми оставаше - плеснах се по челото...
