Скъпи, 12-годишен Рио,
Продължавай да вървиш.
Гледай надолу.
И просто продължавай да вървиш.
Теренът е в края на пътеката. Само още 100 метра. Почти не остана. Само трябва да минеш през циганския катун. Някои ще ти подвикват. Ще те обиждат, но ти просто продължавай да вървиш. Знаеш много добре какви са катуните. Опасни са. И са пълни с кучета. Знам, че мразиш кучета.
Просто гледай надолу и продължавай да вървиш.
Гавин, най-добрият ти приятел, чул за този парк, а по-важното е, че е чул и за момчетата, които играят там.
„Казват, че трябва да бъдат ненормално добри“, според Гавин.
И когато най-накрая стигнеш до дупката в телената ограда, повдигнеш бодливата тел и минеш през дупката, за да стигнеш до терена в Бърджис парк, ще си заслужава, човече.
Но няма да влезеш в игра веднага. Ще трябва да се докажеш. 25-30 момчета ще са вече там и изобщо няма да им пука за кльощавото дете, което иска да играе с тях. Те са вече големи, пораснали мъже. Така че всичко там опира до това е кой е най-агресивен и най-гласовит. А тогава това няма да си ти.
Но продължавай да ходиш. Всеки ден, просто ходи. Дори и само да седиш отстрани. Дори и да си подавате само с Гавин. Трябва да те забележат само веднъж. И твоят ден ще дойде.
„Ей, пич – ще се провикне едно момчетата. – Искаш ли да играеш?“
И ще играеш. И ще играеш срещу истински мъже. Те са големи африкански момчета – нигерийци, ганайци – бързи и силни момчета. И ще те ритат постоянно. Ако задържиш топката прекалено дълго – бам! – ще те свалят на земята, без да се замислят.
Не плачи. Не показвай емоциите си. Не казвай нищо. Ще искаш да полудееш, но това няма да е като да играеш с приятели, на които можеш да им се развикаш: „Какво правиш?“ Сега ще си имаш работа с големи момчета и приятелите им, така че си мълчи.
Ще те бутат и ще те събарят на земята. Ще си мислиш: „Човече, не знам дали тук ми е мястото...“
Но, слушай ме, Рио. Когато това се случи, искам да направиш две неща.
Стани.
След това ги погледни и им кажи: „Подай пак.“
Учи се и работи.
Защото това са моментите, които ще те направят по-добър. Не мачовете в младежките лиги, в които ще бъдеш най-бързия и най-силния на терена. Тези мачове също са добри, но няма да ти помогнат много. Те са пош, меки и сладки. Затова, когато се прибереш след тези мачове, изобщо не оставяй сака на земята. Вземи го, заедно с бутонките, вземи и Гавин и отидете в Бърджис парк.
(Но не казвай на мама къде отивате, защото ще те нахока, човече. Измъкни се тихичко.)
Тествай се. Поставяй си предизвикателства.
Нищо няма да те накара да се чувстваш по-добре, отколкото след като чуеш: „Хей, това хлапе става, нали? Явно може да играе.“
Тези недели, в които просто ще риташ, ще ти доставят най-голямо удоволствие. Казвам ти, нищо няма да ти носи по-голяма наслада от тези три часа там. Просто едно слабичко момче, доказващо се срещу големите мъже.
Всяка седмица ще имаш чувството, че влизаш в клетката на лъва, човече. Това е тяхната територия. Те са я създали. Там звучи тяхната музика, техните коли „въртят“ там – стари „Ескорт“-и и подобни мизерии, няма да видиш „Мерцедес“-и там.
Но, пак ти казвам, това са моментите, в които наистина ще се научиш как да бъдеш футболист. Ще се напаснат различни части от пъзела. Защото не си по-голям и по-бърз от тях. Тези момчета са брутални, човече, абсолютни вандали. А ти какво ще правиш, ли?
Сам ще се научиш.
„Трябва да подам и после да тръгна.
Трябва да го изчакам и да го мина или да финтирам.“
Само не задържай топката прекалено дълго. Или веднага 20 гневни африканци ще ти се развикат.
„Подай! Подай!“
По дяволите, човече, луди са по пасовете. Дори ще наритат някои от приятелите ти, защото не подават достатъчно.
„Приятелите ти са некадърници. За какво ги водиш изобщо?“, ще ти кажат някои от тях.
И ще бъдат прави. Това не е време за игри с приятели. Знаеш това.
Знаеш, че тези мачове ще те направят по-дoбър. Ще те излеят със стомана отвътре. И не само на терена, но и извън него. Ще разбереш, че трябва да правиш жертви, а не само да си седиш вкъщи с мама след тренировка.
Ще трябва да излезеш, за да станеш добър футболист.
Футболът е единственият начин да се измъкнеш от това място. От всичко – бандите, престрелките, намушкванията – всички тези ужасии. Пекам е лудо място. В смисъл, това е твоят дом. Там са приятелите ти. Много приятни спомени. То ще те изгради такъв, какъвто си. Но ще искаш нещо повече. Ще искаш по-добър живот за себе си, за мама, за татко, за малките си братя и сестри.
Използвай футбола, за да ги измъкнеш оттам. Когато подпишеш първия си договор и отидеш в академията на Уест Хем, знай, че започваш да го правиш. Ти обичаш футбола, разбира се. Но винаги помни какво може да направи той за теб и за семейството ти.
И каквото и да правиш, не се бави много след училище на път за тренировка.
Имаш само 20 минути.
Двайсет минути да си говориш със съучениците. Двайсет минути да сваляш мацки. Но след това тръгвай към влака. И после към автобуса. И после към метрото. А след това и към следващия влак. И после към още един автобус.
В академията на Уест Хем ще има доста момчета – някои дори по-добри от теб, но никога няма да имат твоята дисциплина, те няма да пробият. Няма да успеят. Така че засега продължавай да се трудиш.
Защото най-накрая ще заиграеш в първия отбор на Уест Хем и ще бъде страхотно.
Може би дори прекалено.
Лондон е голям град, в който имаш приятели. Вече си професионален футболист, така че ще има партита, гала вечери, почти всичко, за което си мечтал, на една ръка разстояние. Ще бъдеш като дете в сладкарски магазин.
На 18 ще започнеш да губиш дисциплината. Ще се забъркаш в неприятности. Ще направиш грешки. Ще се превърнеш в истинското си Аз, или поне в това, което хората очакват от теб – момче от Пекам.
И ще търпиш негативи. По-специално – място в националния отбор на Евро 2000. Място, което лесно можеше да си спечелиш. Свърши толкова много работа, а то ще се изплъзне.
Предполагам, че очакваш да ти кажа да не се забъркваш във всичко това. Е, няма. Защото тези неща ще ти помогнат в дългосрочен план. Ще имаш нужда от срама. Ще имаш нужда гордостта ти да бъде наранена. А няколко години по-късно, когато получиш обаждане от Челси, ще трябва да направиш нещо, което може би ще прозвучи налудничаво.
Ще трябва да се махнеш от Лондон.
Знам. Но точно сега парите и трофеите не са важни. Дори клубът няма значение. Просто трябва да се махнеш от Лондон. Да зарежеш всичко. Отиди някъде, където ще можеш да се концентрираш единствено върху работата си като футболист. Просто отиди някъде, където не е Лондон.
Важното сега е наистина да станеш професионалист. А в Лийдс, човече, ще го направиш.
Винаги ще си останеш лондонско момче, но Лийдс ще се превърне в специално място за теб. Това е град със само един отбор. А това има значение. Това е уникална отговорност, която ще изпиташ само веднъж в живота. А по-важното – отново ще си върнеш дисциплината. Само за две години ще станеш капитан и ще ще помогнеш на този отбор да стигне до полуфиналите в Шампионската лига. Да играеш за Лийдс ще се превърне в най-доброто решение в кариерата ти.
И най-накрая ще си спечелиш място в националния отбор за Световното първенство. Нещо ще се случи на Мондиал 2002 и, честно казано, не би се случило без Лийдс. Ще се превърнеш в лидер и ще научиш някои неща.
Как ще разбереш, че си лидер, ли? Ще разбереш, когато започнеш да влудяваш Ники Бът.
„Рио! Млъкни, да те ***! Нищо друго не чувам освен твоите крясъци!“
И тогава ще разбереш.
„Да, знам какво правя.“
В продължение на години треньорите са ти обяснявали, че трябва да говориш повече, че ти си човекът, който трябва да води отбора. И по време на Световното първенство най-накрая ще го осъзнаеш. Ще станеш уверен, ще разбереш каква е ролята ти и тези на хората около теб. Научи каква е ролята на десния бек, за да направиш своята по-лесна. Научи каква е ролята на полузащитника, за да може отборът ти да бъде по-ефективен. Изучи играта. Израстни. И ще започнеш да даваш разпореждания.
„Отиди наляво!“
„Върни се!“
„Задръж топката!“
„Ей! Оглеждай се!“
Но ще трябва да научиш и още един урок.
Справяш се доста добре и държиш емоциите си настрана по време на мачовете. Това е нещо, което научи от момчетата в Бърджис парк. Човече, само ако можеше да им кажеш каква голяма роля са изиграли...
Но ще има един момент, в който няма да успееш да се сдържиш.
Когато се наредиш на терена с екипа на Англия на четвъртфинала срещу Бразилия, ще гориш от емоции. Ще се огледаш и ще видиш... само легенди, човече. Роналдо. Ривалдо. Рональиньо. Ще погледнеш към трибуните, където ще видиш майка си, баща си, приятелката си, приятелите и семейството си.
И тогава ще засвири химнът.
И, знаеш ли какво, никога неплачещо момче от Пекам?
Точно тогава ще започнеш да се разчувстваш и да плачеш. И ще ти повлияе. Няма да имаш никакво влияние върху мача. Още преди да е започнал, сам ще си се извадил от него. Ще блуждаеш навсякъде, но няма да си точно там, където трябва – фокусиран върху мача.
Англия ще загуби с 1:2.
Когато напускаш терена, ще си кажеш нещо, което ще промени остатъка от кариерата ти.
„От този ден нататък, никога, ама никога няма да изпитвам радост или да изпитвам каквито и да било емоции по време на мач.“
Ще бъде трудно, но осъзнаването ще дойде в перфектното време. Защото един клуб ще започне да те търси след Световното първенство, който ще бъде точното място за този тип мислене.
Манчестър. Юнайтед.
И ще бъдеш готов за това обаждане. Защото след лятото ще бъде време за нещо ново. За нуждата от победа. Само тя ще те води занапред. И гладът за трофеи.
Вече няма да бъде само до кефа от мачовете. Няма да бъде до радостта от играта. Не. Сега ще се наслаждаваш на работата. Ще се наслаждаваш на трудностите. Ще се наслаждаваш на съперничеството.
И победите.
А с Манчестър Юнайтед ще побеждаваш.
Защо? Защото ще бъдеш заобиколен от играчи, научени да бъдат точно като теб. Играчи, които няма да се влияят от това какво се говори или пише, от вниманието, от драмата. Играчи, които дори след важна победа ще ти кажат в съблекалнята: „Добра работа, момче. Три точки. Добре, с кой играем следващата седмица? Кой е централният им нападател?“
Така ще мислят всички на „Олд Трафорд“. Гигс. Скоулс. Бекам. Роналдо. Рууни.
До последния.
Вече ще си седял до тези момчета от Юнайтед по време на лагерите на националния отбор, преди да се присъединиш към тях. И ще ги гледаш и ще мислиш какво са постигнали.
„Ле-ле, човече, тези момчета са печелили медали. А аз нямам нищо.“
Ще почувстваш сякаш гладът ти е създаден специално за „Олд Трафорд“. Бъди като гъба и поемай всичко. На първия си ден влез в съблекалнята и се огледай.
„Той е спечелил три титли на Висшата лига.
Той – четири.
Той – пет.
Той – две.
Ще трябва да се залавям за работа. Сега.“
Погледни футболистите, с които ще играеш. Защото те ще те гледат и ще очакват от теб да бъдеш на тяхното ниво.
По време на първата тренировка в Юнайтед топката ще стигне до теб. Ще я подадеш на десния бек, който ще бъде на около 10-15 метра от теб. И тогава ще чуеш Рой Кийн.
„Какво правиш? Това е Манчестър Юнайтед! Огледай се! Рискувай! Подай топката напред!“
В следващите няколко седмици ще се чудиш „Какво му става на този? Той е напълно луд...“
Но точно в това е тайната. Така се печели постоянно. Като рискуваш. И не само нападатели, но и полузащитниците, и централните защитници, всички трябва да градят играта. Така че рискувай, опитай да подадеш между линиите.
Ще знаеш, че ще трябва да работиш усилено. Ще бъде подобно на времето, в което се изправяше срещу онези момчета в Бърджис. С разликата, че вече няма да си кльощав.
В Юнайтед ще се учиш от най-добрите. Там има стандарт. Няма да си спечелиш място лесно. Ако Кийн и Гигси остават да тренират допълнително още 20 минути, тогава ти, със своите нула спечелени медали, по-добре да бъдеш там дори по-дълго. И пристигай по-рано от тях. Това е работната етика на Юнайтед. И тя ще се отблагодари.
Първата титла на Висшата лига? Като Еверест, човече. Ще бъде изтощаващ, дълъг, труден, борбен сезон. Контузиите, пътуванията.
Но нали за това дойде в Ман Юнайтед. И щом я спечелите, ти и момчетата веднага ще гледате към следващата.
Когато спечелиш Купата на лигата, целият стадион ще полудее. Ще се прибереш в съблекалнята, а настроението там ще бъде все едно сте завършили наравно мач от Висшата лига. Трофеят ще бъде най-самотното нещо на света. Просто седящ в ъгъла. Никой няма да се снима с него. Всички ще бъдете тихи и ще продължите напред като след всеки обикновен мач.
Без емоции.
Още няколко момчета ще излязат от академията и ще помислят това за странно. Но точно това ще ви направи успешни. А не парадите, които всички правят в днешни дни. Паради? ПАРАДИ?
Не играеш за някакъв смешен парад, човече.
Не играеш, за да пишат вестниците колко велик си.
Играеш за трофеите.
Така че играей за големите. Шампионската лига. Признавам, че ще има моменти, в които ще си мислиш, че никога няма да я спечелиш. След като отпаднеш на полуфиналите първо с Лийдс, а след това и с Ман Юнайтд, ще си помислиш: „Може би никога няма да се случи.“
Но, знай едно – няма да има кой да спре отбора от 2008 г. Психически. Физически. Рууни, Тевес, Роналдо отпред. Скоулс, Карик в полузащитата. Видич отзад. Ван дер Сар на вратата. Ще знаеш как да се пазиш за големите мачове и как да действаш срещу големите отбори. Ще бъде лесно срещу по-малките.
И ще трябва да създаваш възможности момчетата да бележат. Ще трябва да бъдеш основата на атаките. Бъди капитана, за който работи толкова дълго да бъдеш.
Ще знаеш как да победиш Барселона. Ще знаеш как да победиш Челси. Ще знаеш как да побеждаваш.
И ще побеждаваш, човече. Ще спечелиш Шампионската лига!
След мача ще бъдеш в началото на стълбите и сър Боби Чарлтън ще дойде при теб. Легенда.
„Не много са правили това – ще ти каже той. – Ти си едва третият капитан, който вдига трофея тук (в Манчестър Юнайтед – б.а.). Какво постижение. Бъди сигурен, че момчетата го знаят. И се върни на терена, за да я спечелиш пак.“
Веднага след това ще се прибереш в съблекалнята и ще отидеш при мениджъра.
„Кого купуваме? Кого ще купим следващата година? Трябва да вземем някого. Трябват ни играчи, трябва да сме сигурни, че ще продължаваме напред. Можем да спечелим отново следващата година.“
„Рио, по дяволите, наслади се на партито, момче.“
„Не мога да му се наслаждавам, докато не ми кажеш, че ще вземем още футболисти, моля ти се.“
Заради това дойде в Юнайтед. Всичко е за трофеи. Без емоции. Само победи.
Но, Рио, той е прав.
Позволи си един момент. Позволи си този момент. Позволи си да осъзнаеш какво нещо постигна. Само за няколко секунди. Най-добрите в Европа.
А ако има някой мач, който да можеш да преиграеш, ако има нещо, което да можеш да промениш, само едно – кажи на шефа да пусне Рууни и Роналдо в онзи полуфинал за ФА Къп срещу Евертън. След него е полуфиналът или някакъв важен мач и, ясно, той иска всички да са отпочинали. Затова и прави промени в състава. Разбирам.
Но знам, знам, че ако те играеха, щеше да има още една купа на „Олд Трафорд“. Кажи това на мениджъра. ФА Къп – това ще бъде трофеят, който ти се изплъзва през цялата кариера. А гледайки назад, това ще бъде най-добрата възможност да го спечелиш.
Затова му кажи. Кажи му да ги пусне или ще те влудява завинаги.
Успехът, човече, това е единственото нещо, което ще те интересува, когато се сетиш за кариерата си.
Накрая ще го преодолееш. Ще имаш шанс да се огледаш и да си помислиш: „Това е глупаво, как се случи?“
Ще бъдеш щастлив и ще си готов да се откажеш. Но сега си още дете и изглежда, че никога няма да се случи, но в един момент тялото ти ще откаже.
Послушай го.
Не се излагай. Когато напускаш терена, без да си пипнал топката дори веднъж, ще разбереш, че е време да се откажеш. Младите момчета ще започнат да се въртят около теб. Малки наглеци, човече.
„Пет, шест години по-рано нямаше да можеш дори да ме погледнеш.
Щеше да подадеш топката на някого другиго.
Дори нямаше да имаш смелостта да играеш в моята зона.“
Рио, човече, време е. Ще имаш оферти – оферти да играеш в Щатите. Ще си помислиш, че може би е възможност да си върнеш желанието за победа поне още веднъж. Може би ако наистина се напънеш. Може би ако се върнеш в Юнайтед, смяташ...
Не смятай. Откажи се.
Наистина ли искаш спомени как някакъв 18-годишен прелетява покрай теб. Няма шанс, човече. Трябва да спреш. Направи го заради себе си, направи го заради младите момчета, които сега пробиват. Сега е тяхното време.
Но преди да го направиш, направи нещо за мен. След последния си мач просто остани в съблекалнята малко по-дълго. Защото това ще ти липсва най-много. Да седиш там с момчетата след сладостта на победата и да се питате „Кой е следващият?“ Това е моментът, чувството, което ще ти липсва най-много.
Седни и помисли за всичко това, защото е наистина лудо. Ние сме от Пекам, човече, такива неща не ни се случват.
Но се случиха. Справи се добре.
Но поне засега гледай надолу и продължавай да вървиш.
