Сякаш не си знаехме предварително. Естествено, че Гарет Бейл ще прескача колчетата в бели екипи, нормално е Белъми да ги заобикаля, а Рамзи да си играе на онази прочута игра, на която навремето в квартала викахме „на 21". Жонглира си човека като на загрявка, пред наказателното поле, в европейска квалификация. Че то да ти е съперник България е по-лесно, отколкото на двустранните игра в Арсенал. Но не подигравката на терена бе най-болезнена. Празните трибуни са жестока присъда. Тези играчи вече са заклеймени от феновете, на които не им пука, че Боби Михайлов им е обиден. Миналите квалификации приключиха пред 600 зрители срещу Грузия. Тези - пред 600 уелсци и роднините на играчите. Следващите, недай боже, пред охраната, полицейските кучета и Джими Гуменката, дето разнася носилката на стадиона от 20 години.
Картината е толкова жалка, че вече не си заслужава да се самосъжаляваме. Нека гледаме напред. Да вдигнем главите. Да погледнем проблясъка, който някъде е видял Мадански. Нека се заредим с позитивизъм, отборът бил подмладен. Отдолу идват юнаците, които с мъка удържаха 3:2 над Люксембург у дома и юношите, които не са падали само от този, с когото не са се срещали. Всъщност... забравете лафовете на футболистите. Писна ни да слушаме тези думи.
Нека спрем с глупавите фрази. Да опитаме да сглобим от руината нещо, което да прилича на... нещо. Подмладяването, което се извършва ще е пагубно, ако не се прави по някаква система. Такава в момента няма, защото в нея централни трябва да са сериозни фигури като Стилиян и Мартин. Също - Тунчев, та дори и Станислав Ангелов. Дори само с присъствие, не толкова с играта си. С пример, с мислене и отношение.
Ясно е, че начело на отбора от пролетта ще е има нов треньор. Неговото име най-вероятно е Любо Пенев, но човек никога не знае. Няма и значение. Важното е той да опита нов подход. В националния трябва да има филтър и изисквания. Първото важно правило трябва да е - не играеш ли всяка седмица, няма как да си национал. Независимо дали си Бербатов, Зидан или Валери Божинов. Само играчи във форма могат да влязат нормално и от първата секунда в един важен мач, в който е необходима концентрация и точност. Срещу Уелс на терена имаше хора като Валери Домовчийски, които разбраха темпото и смисъла на играта към 40-ата минута. Няма как да е иначе, след като си резерва и играеш по 15 минути за клуба си.
Лагерите на отбора вече трябва да бъдат върнати в София. Далеч от спокойствието и плеймейтките на Правец, където и без това неособено фокусираните върху топката играчи мислят за странични неща. Те толкова се отпускат от райското спокойствие там, че като стигнат на стадиона за мача са смачкани. Както казва Боби Михайлов - „7 дни чики-рики на лагера, смях, настроение. Идва мача и смачкани." Така е, шефе! Вземи мерки най-накрая за тоя комфорт и отпускане.
Крайно време е да се забрани на клубни босове да се месят на треньорите, на първо време с изваждането им от Изпълкома на БФС. Нека се назначи един отговорник за контакта между футболния съюз и треньора, някаква силна фигура от типа на Майкъла, Наско Сираков или дори Андрей Желязков. Живеещите в чужбина от доста години Петър Александров и Антонио Ананиев също не са лоши варианти. Този човек трябва да пази гърба на селекционера и да прави спойката между отделните възрасти в националните отбори - от деца до мъже.
Той трябва да организира задължителна среща на треньорите на мъжете, младежите и юношите поне за по 2 дни в началото на всеки месец. Нека се познават, да си говорят, да пият по една бира заедно. Да имат общ план за работа, защо не и общи лагери, когато е възможно. Какво пречи на младежите да тренират след мъжете, а преди това да гледат заниманието им. Нека отборите се хранят и подготвят заедно, за да не каже Ники Михайлов, че не познава съотборниците си. Постепенно, когато идващите отдолу футболисти влязат в първия тим, те няма да са чужди тела.
Имаме нужда от по-стегнат календар във вътрешния футбол. В него няма достатъчно мачове. Футболистите от клубовете тук не са подготвени на ритъм, в който играят тези от чужбина (колкото и да са малко). Затова идват лъвчетата от Уулвърхемптън в уелски екипи и ни издухват с лекота. Хората имат въздух за 3 поредни мача, нашите са като стари прахосмукачки.
Крайно време е да се спре с упражненията на тема „прическите на Благо", „гаджетата на Ники" и „ще се снима ли Божинов в клип на Мануела (ако има такава)". Журналистите трябва да спрат да обръщат внимание на глезотиите на футболистите. Позитивизъм и повече спортно-технически анализи и критичност не са излишни. Така и феновете ще получават по-реална картинка. Трудно е, защото живеем в държавата на сеирджиите, в която всеки гледа под полата на съседката и под завивката на съседа.
Нека феновете дойдат да подкрепят отбора, независимо кои са играчите, поне на старта на следващите квалификации. Не е лошо БФС да помисли за преместване на мача някъде на по-малък стадион от „Васил Левски". Такъв ход ще създаде условия арената да се понапълни, за гостите със сигурност ще е по-тежко така. Защото у дома стените помагат във футбола само, когато имаш зад гърба си феновете. Във вторник беше грозно и тъжно. Сигурно цялата футболна вечер из Европа не е предложила по-гротескна картинка.
И изобщо - нека да въздъхнем и да опитаме да почнем на чисто. Какво толкова? По-зле няма как да стане. Да тръгнем с малка кошница, стъпка по стъпка. Например - нека в следващите квалификации целта да е превръщането на София в крепост, да опитаме да не загубим тук от Италия, Дания, Чехия, Армения и Малта. Това може и да не донесе класиране, което изглежда абсурдно в момента. Но поне ще даде някакво самочувствие и основа на този нов отбор.
Да си оптимист е най-трудното нещо на света. Когато си в България и обичаш футбола, направо е болезнено. Нека да опитаме, пък каквото стане.
