В автобиографичната си книга, която излезе на български преди броени дни, футболната легенда Йохан Кройф споделя откровено неизвестни за широката общественост факти и разказва множество интересни истории от живота и футболната си кариера. „Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф” (ИК „Сиела“) е единствената и официална автобиография на Кройф.
Йохан Кройф – синонимът на Тоталния футбол и човекът, смятан за създател на съвременния футбол такъв, какъвто го познаваме днес, разказва живота си в автобиографичната книга „Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф“. Изданието излезе на английски език през октомври 2016-та – година след като бившият играч на Аякс и Барселона бе диагностициран с рак на белите дробове през октомври 2015 г. и половин година след смъртта му през март 2016 г.
В автобиографията си Кройф не се свени да пише абсолютно откровено за трудното си детство, за първите си стъпки във футбола, за пътя към върха – и като футболист, и като треньор, за семейството и колегите си, за нападението в дома си в Барселона и опита за отвличане, както и за банкрута си в края на 1970-те.
„Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф“ е не просто интригуваща автобиографична книга. Тя е наследството, което Кройф оставя както на своите близки, така и на феновете на футбола по целия свят. Освен интересни лични истории и непознати за широка публика факти, изданието съдържа и множество цветни снимки, част от които са от личния архив на Йохан Кройф.
Встъпителните думи на холандеца в автобиографичната му книга са: „Що се отнася до футбола, имам само един недостатък – мисля само как да съм на върха. Като играч и треньор не можех да се занимавам с нещо на по-ниско ниво. Можех да мисля само в една посока – нагоре. Да бъда възможно най-добър.“ А рецептата за постигане на този успех на терена, допълва Кройф, е проста: „Есенцията на наученото като играч се изразява най-вече в четири неща, които ти трябват – добра трева, чисти съблекални, футболисти, които сами си чистят обувките, и опънати мрежи на вратите.“
„Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф” е в превод от английски език на Христо Димитров. Адаптацията на корицата е на Дамян Дамянов.
Ето и откъс от „Моят начин. Автобиографията на Йохан Кройф”:
В Барселона играх пет сезона – от 1973 г. до 1978 г. Създадох връзка с клуба, а и с каталунците. Тя стана още по-силна десет години по-късно, когато станах треньор на Барселона и със семейството ми се преместихме да живеем в града завинаги. Разбира се, първият ми сезон като играч беше, както описах по-рано, наистина зрелищен – огромно въодушевление от идването ми, победа с 5:0 срещу Реал (Мадрид), шампионска титла на Испания, а да не забравяме и личното ми преживяване на световното първенство в Германия. Очакванията в Барселона винаги са били високи, но след 1974 г. така и не спечелихме втора титла, докато аз бях в отбора. А Купата на краля взехме чак в последния ми сезон.
Колкото по-дълго играех в Испания, толкова по-добре разбирах колко важна е ролята на политиката във футбола. Като за начало, за разлика от съотборниците ми, аз никога не се плашех да прекрача „партийните“ разпоредби. Не и аз. Аз съм човек от Амстердам, който казва това, което му е на сърцето. Това беше много необичайно за Испания в дните на режима на генерал Франко, а и непосредствено след това. Арманд Карабен, каталунски националист и член на борда на директорите на Барселона, смяташе, че отношението ми е страхотно. Тогава не се замислях особено, но по-късно си дадох сметка, че той умишлено е използвал характера ми като част от приноса на клуба в ожесточаващата се борба на Каталуния за освобождаване от властта в Мадрид. Аз бях световноизвестен играч и затова никой не можеше да ме пипне с пръст, а това значеше, че от време на време Франко биваше провокиран.
Отначало не си давах сметка какво прави той. Играех футбол, не се занимавах с политика. Но в крайна сметка забелязах, че нещата не се развиват както би трябвало. Играех в отбор, който беше спечелил шампионска титла веднъж за пет години, а за мен това беше пълна лудост. През 1977 г. направо ни ограбиха. Бях в най-добрата форма през живота си, всичко сочеше, че ще спечелим първенството. И изведнъж ме изгониха срещу Малага без никаква основателна причина. Съдията твърди, че съм го нарекъл „хихо де пута“, което значи „кучи син“. През живота си не съм произнасял подобна ругатня. Нито тогава, нито когато и да било. Да, на терена говорех постоянно, но само да наставлявам или да хваля съотборниците си. Е, под влияние на емоциите съм подвиквал и не чак дотам ласкави реплики, но ние играехме футбол на най-високо ниво и понякога човек трябва да е по-рязък, за да го разберат. Това е така, но никога не съм обиждал някого с изрази от рода на „кучи син“. Мисля, че най-грубата ми фраза е била „ненормалник“.
В мача срещу Малага се развиках на съотборник, който на няколко пъти изтърва играча, който трябваше да пази. Креснах му нещо от рода на „Трябва да си пазиш човека!“. Съдията се приближи до мен и ми вдигна червен картон. Останах като ударен от гръм. Това просто не беше правилно. Не беше, но се случи, а след това застанахме пред дисциплинарната комисия в Мадрид – неговата дума срещу моята. Нямаше никакъв шанс да ми се размине и ме наказаха за три мача. Загубихме два от тях, единият беше равен. Можехме да целунем титлата за сбогом. През онзи сезон шампион стана Атлетико (Мадрид), като прекъсна серията от пет поредни титли на градския си съперник Реал. Дори и днес за мен този червен картон е неопровержимо доказателство до каква степен политиката се намесваше във футбола. За щастие, много от нещата в Испания са вече различни. След осемдесетте години на миналия век страната пое пътя на демокрацията и оттогава Барселона има петнадесет шампионски титли срещу дванадесет за Реал.
Животът ми като футболист на Барселона беше направо удивителен. Страхотно е да се живее в този град. Просто е фантастично. А с присъствието на Ринус Михелс и Йохан Неескенс, който беше купен след мен, пазехме холандската жилка. За жалост, не успях да се насладя напълно на престоя си в Испания със семейството ми, тъй като футболът обсебваше всеки час. Пътуването за гостувания беше особено голямо изпитание, тъй като беше с автобус или с влак, понякога дори нощем, а това означаваше, че спяхме по седалките. Пътувах постоянно, рядко се свъртах у дома, а това понякога беше наистина мъчително.
Когато отидох в Барселона, треньор беше Ринус Михелс, но не той ме взе там. По-късно Арманд Карабен ми довери, че първият избор на Михелс е бил Герд Мюлер, голмайсторът на немската Бундеслига. Никога не съм разговарял с Михелс за това, а и той не е споменавал, че съм бил резервен вариант. Както и в Аякс, той обсъждаше всичко с мен предварително и ме оставяше да командвам на терена. Не така обаче стояха нещата с Хенес Вайсвайлер, който замени Михелс преди началото на сезон 1975–1976 г. Рядко съм спорил с който и да било треньор, но с него просто не можех да работя. Проблемът на Вайсвайлер беше, че той непрекъснато повтаряше на големи хора какво трябва да правят, без значение дали са способни да го изпълнят или не. Този метод действа, ако играчът притежава нужните качества, но той сякаш не се съобразяваше с това. И някои от футболистите бяха като ударени с мокър парцал.
Един път му казах: „Каква я мислиш? Даваш нарежданията, които играчите абсолютно не могат да изпълнят“. Вайсвайлер побесня и не можа да ме разбере. Това беше типично за пропастта между методите на германските и холандските треньори. В онези дни в Германия решенията се взимаха от треньора и всички им се подчиняваха. В Холандия работехме в сътрудничество. Ако всички бяха съгласни с нещо, го правехме, но не и ако имаше противоречия. През онзи сезон завършихме втори след Реал (Мадрид). Уволниха Вайсвайлер още преди края на първенството, а той хвърли вината върху мен. Но ако се беше погледнал в огледалото, щеше да види, че неговите методи бяха непригодни не само за мен, но и за всички в отбора. Вайсвайлер и Барселона бяха обречена комбинация. Това се случва често – погрешен треньор в погрешен клуб.
