Йохан Кройф съжаляваше за само две неща в кариерата си, според сина му Жорди. Едното бе, че не води холандския национален отбор в Италия `90, а другото – че не успя нито да играе, нито да бъде треньор в Англия.
Кройф създаде името си в Холандия, Испания и САЩ, но винаги обичаше английския футбол, още откакто игра с Аякс срещу Ливърпул като 19-годишен през декември 1966 г.
Мачът бе от втория кръг на КЕШ, когато Аякс на Ринус Микелс се изправи срещу Ливърпил на Бил Шенкли. Агличаните тъкмо бяха стигнали до първата си титла от три години насам, печелейки и ФА Къп през 1965-а. Бяха в пика си при Шенкли, който преди мача се пошегува, че никога не е чувал за холандските си съперници.
Кройф тъкмо е влязъл в мъжкия отбор на Аякс преди година и има възможност да се изправи срещу именития съперник. „По онова време Ливърпул не просто бе най-добрият отбор в Англия, но и един от най-силните в света“, пише в автобиографията си My Turn, която бе издадена след смъртта му. „Отборът на Ливърпул включваше играчи като Рон Йейтс, Иън Сейнт Джон, Томи Лоурънс и Питър Томсън – играчи, за които всички бяхме чували.“
Но в първия мач, на Олимпийския стадион в Амстердам, влиза в историята като mistwedstrijd, „мъгливият мач“. В почти непрогледна мъгла Аякс взе преднина от 4:0, след което спечели мача с 5:1. Бе очевидно, че работата на Микелс в Аякс вече носи плодове и вдигна нивото на футболистите до такава степен, че да се мерят с най-големите в Европа. „В технически аспект – пише Кройф – английският шампион бе отвят.“
Преди двата отбора се срещнаха в реванша на „Анфийлд“ Шенкли смело предвиди, че Ливърпул ще обърне „странния резултат“ и ще победи със 7:0, продължавайки в следващия кръг. Но Кройф вкара на два пъти за 2:2, изпращайки Аякс напред. Това, което най-много е впечатлило Кройф онази вечер, е била атмосферата на „Анфийлд“.
„Стоях на терена на „Анфийлд“ настръхнал от атмосферата. Щастието ми от победата можеше да се сравни единствено със спомена, който „Анфийлд“ остави у мен; английският футбол плени сърцето ми онази вечер.
Не бях виждал подобно нещо преди – страстта за мача и как феновете искаха отборът им да победи, което ме накара да пожеаля някой ден да играя в Англия. За съжаление мечтата не се сбъдна, защото през онези години границите все още бяха затворени за чужденци. Дори днес мисля, че това бе изключително срамно.“
