Да кажем, че сблъсъкът между премиер и президент у нас излиза извън рамките на добрия тон, е като да кажем, че китайците имат малък проблем с един вирус.
Речта на държавния глава Румен Радев пред паметника на Васил Левски в София, както и последвалата реакция от страна на управляващата партия ГЕРБ, показаха за пореден път, че цялата ситуация със сблъсъка между "Дондуков 1" и "Дондуков 2" не просто прекрачва границите на приемливото, но и действа деградивно върху самата политика у нас.
И въпросът не е толкова в поредната размяна на реплики и обвинения. Подобни замеряния с тежки критики, епитети и гръмки фрази не просто са обичайни за политическия дебат у нас, те са очаквани.
Нещо повече, ако видим нормален диалог между опоненти, особено ако са от различни партии, неминуемо ще започнем да подозираме някаква завера или нещо нередно.
Проблемът идва оттам, че тук действително говорим за двете лица на върха на държавата - президент и министър-председател, които си разменят удари на дребно на фона на паметника на може би най-значимия национален герой на България.
Използването на речта по случай годишнината от обесването на Васил Левски за отправяне на политически удари е меко казано проява на лош вкус. Но за жалост не само това - подобни примери показват как политиката у нас уверено върви към още по-дълбоко дъно за демокрацията.
Да започнем с това, че една от най-важните роли на държавния глава е да бъде обединител на нацията.
Неговата фигура трябва да се издига над подобни грозни сцени с толкова системни и директни обвинения. На практика обаче президентът слезе от това по-високо ниво и се впусна директно в калта на политиката, нанасяйки и понасяйки удари.
Ако говорехме само за човека и политика Румен Радев, това нямаше да е никакъв проблем. Той има свое мнение и позиции, в които вярва и защитава. Дори като държавен глава той може да прецени, че ситуацията за страната е тежка и правителството заплашва демокрацията, и да го каже - да свали доверието си от кабинета и да демонстрира неодобрение към политиката. Както и направи.
Въпросът е, че в такава ситуации трябва да се знае къде да се спре. Защото едно е да кажеш с какво си несъгласен и какво според теб е грешно в държавата и съвсем друго е да говориш само и единствено за това. Нещо повече, Радев не предлага алтернатива, не показва път.
Той заявява, че ситуацията у нас е трагична и той ще застане на страната на всички онези, които смятат така. А след това какво обаче? Когато нацията се раздели на подкрепящи и опониращи, какво ще стане? И не е ли това точно обратното на обединение на нацията.
Падайки на нивото на междупартийните крамоли у нас, президентът не поставя на карта само собствения си авторитет, но и този на институцията, която представлява.
За да минем към другата страна...
Публикуваните от прокуратурата записи, които уж уличавали Радев в нарушение, при това свързано със съпругата му, както и преди това питането към КС какво може да се приема за държавна измяна от страна на президента, определено натегнаха напрежението и може да се приеме, че провокираха преизидента да мине в атакуващ режим. Не прави обаче чест на ГЕРБ, че се включиха в тази игра на обвинения.
От партията на Борисов отправят обвинения в непрезидентско поведение към Радев - в разединение на нацията, неуважение към вота на гражданите, който им е отредил мястото на най-голяма към момента партия у нас. В желанието си обаче да покажат колко лош президент е той, те хвърлят кал върху самата институция.
Тук не говорим за обичайните ежби с БСП и другите партии от опозицията. Това е държавният глава и към него, който и да е той, трябва да се подхожда със същото уважение, с което се подхожда към знамето и герба на Републиката, защото президентската институция действително стои над ежедневната политика.
Неговата работа е да бъде коректив и да показва грешки, когато види такива. В случая, макар и по един особено шумен и дори груб начин Радев прави точно това - изказва се срещу нередности, които сам вижда.
По същия начин като ГЕРБ, той е избран на избори. И депутати от управляващата партия да размахват пръст, да говорят за импийчмънт (без налице да има каквито и да е показания за това), да търсят шумно сметка и да се присмиват на държавния глава, е не по-малко недостойна проява.
Да не говорим, че с това си поведение - подигравките, предупрежденията и т.н. - премиерът и подопечната му партия само наливат вода в мелницата на Радев, консолидирайки подкрепа зад него. А това, от своя страна, само може да го накара да засили тази си остра реторика.
Така се получава един затворен кръг от радикализиране, от обтягане на отношенията и разделение на обществото.
Цялата тази устна престрелка между управляващи и президент подронва авторитета както на едните, така и на другите, нарушава доверието на избирателите в тях и създава една отровна атмосфера за правене на истинска политика - онази, която не се изчерпва с говоренето и обвиненията, а търси действително решение на проблеми и подобряване на цялостната ситуация.
Неслучайно върху сградата на Народното събрание стои един надпис - "Съединението прави силата". Не е зле да се замислим за обратното - какво прави разединението.
И да, днешната политика навсякъде по света придобива все повече елементи на развлечение. Нужно ли е обаче у нас това политическо развлечение да напомня толкова на сезон на Big Brother?
