„Футболът стана търговия. От „Златната топка” вече ми се гади….” Не толкова отдава това каза Христо Стоичков по повод разправиите кой да стане носител на приза за най-добър футболист на годината.
Може и да е прав, тъй като точно преди 25 години самият той минава през подобен сценарий. И е един от първите, дръзнали да се усъмнят, че някой път гласуването е нагласено.
Това се случва в края на 1992 г., когато футболна Европа е разцепена по шевовете от спорове и дискусии кой да вземе „Златната топка”. Наградата, която по онова време е предназначена за най-добрия футболист от европейските страни, се връчва от френското списание „Франс футбол”. Кандидатите са двама – Христо Стоичков от Барселона и Марко ван Бастен от Милан.
Българинът влиза в надпреварата с впечатляващ актив.
В навечерието на гласуването той има за календарната година общо 27 гола в първенството на Испания, плюс още 4 в турнирите на УЕФА. Триумфира не само като носител на титлата, но и с Купата на европейските шампиони след победата 1:0 срещу Сампдория във финала на „Уембли” и прочутия гол на Роналд Куман в продълженията.
Същата година Ван Бастен печели с Милан титлата в Италия, но има по-малко голове от Христо. А на Евро 1992 именно той пропуска дузпата за Холандия в полуфинала с Дания (2:2, 4:5). На 25 ноември обаче Ван Бастен става първият футболист, вкарал четири гола в един мач от Шампионската лига. Вкарва ги във вратата на Гьотеборг.
Именно след този мач започват дебатите кой от двамата заслужава повече „Златната топка”.
„Марко е елегантен, интелигентен, има колективен дух и ефикасност. Не е ли това най-изключителният нападател, един футболен робот?”, пишат някои от водещите спортни издания и припомнят, че холандецът вече е печелил два пъти трофея през 1988 и 1989 г.
Срещу Стоичков се чуват абсурдни аргументи, че има доста ограничен набор от футболни умения. Уж играел предимно с левия крак, а главата не го слушала нито на терена, нито пък в живота.
В началото на декември трябва да започне самото гласуване. По регламент право на по един вот имат журналисти и кореспонденти на „Франс Футбол” от 29 страни, те посочват в анкетните си листове общо петима играчи. Първият получава 5 точки, вторият – 4 и т.н. Победителят ще бъде обявен на 21 декември. Стоичков е считан за фаворит.
Изведнъж обаче цялата история с гласуването излиза на бял свят седмица преди официалното обявяване на победителя.
От френската редакция пращат журналиста Лоран Моасе на тайна командировка до Милано. Там той трябва да напише големия материал за победителя в анкетата – Марко ван Бастен. Само че в Испания надушват всичко.
Това става, след като двама журналисти от вестник „Мундо Депортиво” издебват Милан, когато пристига в средата на декември в Тенерифе за участие в приятелски мач. От чартъра слизат всички, без Ван Бастен и треньора Фабио Капело.
Двамата са тръгнали доста по-късно с друг полет, тъй като имат ангажиментът към „Франс Футбол” да бъде направен репортаж за Ван Бастен със снимки, както и със „Златната топка” за корицата на списанието. В онези години всичко това се прави предварително, а не на самата церемония в Париж.
Научил новината, Христо Стоичков изригва като вулкан: „Да, Марко е отличен футболист. Само че аз заслужавам повече „Златната топка”! Той също е наясно с това. Но президентът на Милан Силвио Берлускони използва влиянието си, за да може Ван Бастен да спечели изборите…”
Последното изречение довежда до голям скандал. Още в онези години медийният бос е един от най-богатите и влиятелни хора в страната си.
Нещо повече - има амбиции да влиза в политиката и подготвя партията си „Форца, Италия!”. Всички гледат на него като на някакъв спасител, тъй като точно тогава върви операция „Чисти ръце” за подкупи срещу осем бивши премиери и още стотици бизнесмени и политици. Да обвиниш в корупция човек, сочен за бъдещ министър-председател на Италия, трябва или да си безразсъдно смел или достатъчно луд. А Стоичков с голямата си уста е и двете заедно.
Фалшифицирани ли са били изборите?
Цялата работа лъсва наяве, когато е публикувано гласуването на журналистите. От 29 души, участвали в анкетата, цели деветима въобще не вписват Христо Стоичков в анкетните си листове. Не го поставят дори и на пето място, което е брутална гавра с един от най-силните играчи в света за онази година.
Идеята е ясна – Ван Бастен да набере повече точки, а Христо да не вземе нито една. За разлика от българина, името на холандеца го няма само в четири анкети. Единадесет журналисти слагат Ван Бастен на първо място, други десет вписват там Стоичков. Така футболистът на Милан печели „топката” с 98 точки срещу 80 за Камата. Трети завършва Денис Бергкамп.
Огорчението на всички в Барселона е огромно.
Христо първо отказва да говори, а след това отронва само: „Аз не спечелих наградата сега, а може би и няма да я спечеля никога… Ще има нови звезди, които сигурно ще заслужават „Златната топка” повече от мен”. Най-добрият български футболист обаче се оказва лош пророк. Две години по-късно светът го признава и най-ценната награда влиза и в неговата витрина.
Всъщност историята от 1992 г. е един от най-лошите спомени на Христо Стоичков. Десетина години по-късно той заявява, че поне в два случая гласуването за „Златната топка” е било манипулирано.
Освен собствения си случай, Христо визира и този от 1995 г., когато според него е бил ощетен асът на Милан Паоло Малдини, а приза получава неговият съотборник Джордж Уеа.
Причината е политическа – за първа година тогава отпада изискването лауреатът да бъде от Европа.
И изборът на нападателя от африканската страна Либерия се приема и като жест към Третия свят.
"Изборът тогава бе фалшифициран. Всички знаехме, че Паоло Малдини е победител измежду всички кандидати тогава. След това обаче изненадващо наградата отиде в ръцете на Джордж Уеа. Сигурен съм, че болката в сърцето на Малдини е била много голяма…", категоричен е Стоичков.
